Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Алвин се опита да пропъди картината, която възникна в съзнанието му, но не успя. Ако това бяха резултатите от дипломацията му, щеше да е по-добре да се откаже от нея.

— Е, какво можеш да ми кажеш за Джазмин Бъртън?

— Защо тя те интересува толкова много? Знам, каза ми, че има някаква връзка с друг случай, по който работиш, но не виждам какво е основанието да идваш тук. Нямаше никакво съмнение, че е самоубийство.

— Нали знаеш какво е, когато шефът си науми нещо — отвърна Алвин с такъв тон, сякаш очакваше приятелско разбиране.

— Е, да, тя вероятно си мисли, че ние тук имаме плява вместо мозък в главите. Да му се не види, ти сигурно също си на това мнение.

— Не е така. Никой не казва, че не сте направили необходимото.

— Както и да е. Но ти казвам направо, нямаше никакво място за въпроси. Имаше необходимото количество вода в дробовете, имаше камъни в джобовете си. Е, да, имаше следи от удари тук-там по тялото, но така е винаги с трупове, прекарали известно време във водата. Патоанатомът каза, че травмите са послесмъртни — той сви небрежно рамене. — Както казах, съвсем ясен случай.

Алвин се усмихна и кимна.

— Разбирам. Но е малко странно все пак, че не е оставила никакво писмо за семейството си.

Горната устна на Уестмакот се присви в гримаса на неприязън.

— Невинаги го правят. Бих казал, че съм видял доста самоубийци, и около половината от тях не си бяха дали труда да пишат предсмъртни писма. Предполагам, че не мислят за друго освен за себе си, когато стигнат дотам. Не ги е грижа за нещастниците, които оставят след себе си, за да разчистват техните каши.

— Разговарял си с приятелите ѝ, на които е гостувала. С какво впечатление са останали те?

Трябваше да прекъснат разговора, защото Елена пристигна с отрупан поднос и сложи на масата чай и кифлички с конфитюр и сметана — количествата бяха достатъчни да нахранят цялото семейство на Алвин. При това никой в семейството му не страдаше от липса на апетит. Той огледа масата и се усмихна доволно. Тук нямаше да има свидетели на лакомията му, освен един човек, който беше по-дебел от него самия. И това беше резултат.

Двамата мъже започнаха да се хранят.

— Та питах за приятелите — подсказа Алвин.

— Бяха искрено потресени. Казаха, че им се сторила малко потисната, но предположили, че това се дължи на всичко, което била преживяла наскоро и на нахлуването в личното ѝ пространство. Твърдяха, че не изглеждала като човек, който би посегнал на себе си. Казаха, че ако са били забелязали и най-малък признак, че може да направи нещо такова, никога не биха я пуснали да си тръгне. Симпатични хора, бяха много разстроени. Все повтаряха, че обвиняват себе си, което всъщност е просто глупост. Тази Джазмин явно е скрила много умело колко разстроена е била — той натъпка още едно добре намазано парче от кифлата в устата си и задъвка усилено.

— И никой не я е видял, след като е тръгнала оттам? Никой не се е обаждал в полицията?

Уестмакот поклати глава.

— Абсолютно никой. А като се има предвид, че тя беше в известен смисъл прочута, ако някой беше забелязал нещо, със сигурност щеше да се обади.

— Имаше ли нещо на мястото, където се е удавила?

Уестмакот го погледна изкосо. Алвин чакаше, без да е сигурен, че ще узнае цялата истина.

— Не знаем точно къде е влязла в реката. Според полицая, който отиде да огледа, нямало нищо особено. По източния бряг на устието минава велоалея, има и туристическа пътека, и до нея, край Екстън, намерихме паркирана колата ѝ. Предполагаме, че трябва да е влязла във водата някъде между Екстън и Лимпстоун. Като се вземе предвид къде и кога се появи тялото, местната полиция е на мнение, че приливът вече се е бил надигнал доста, когато тя е влязла. Но брегът е скалист, пътеката е здраво отъпкана, а велоалеята е с дървена настилка, така че е нямало никакви следи.

„А и никой не е търсил особено старателно, защото никой не го е било грижа, защото е изглеждало, че със сигурност става дума за самоубийство. Което, ако трябва да бъдем честни, най-вероятно е и истината. Никой не твърди, че е била блъсната, за да падне в реката. Поне засега.“ Алвин насочи вниманието си към кифлата и каза:

— Освен това, както казваш, със сигурност е ставало дума за самоубийство. Предполагам, че сте огледали вилата, в която е била отседнала?

— Лично аз я огледах. Нямаше абсолютно нищо необичайно. Никакъв дневник, никакви писма, нищо. Само една малка пътна чанта с две смени дрехи, несесер, две-три списания и лаптопът ѝ. Той беше включен, нямаше парола. Огледах последните постъпления в електронната ѝ поща, нямаше нищо интересно. Повечето неща бяха по работа, един-два отговора на нейни писма до приятели. Но нищо, с което тя да казва: „А между другото, заминавам за Девън, за да се хвърля в реката.“ Както вече казах, ние тук не сме идиоти. Не сме пропуснали нещо значително, защото не е имало нещо значително, което да пропуснем — това бе произнесено с тон, който отхвърляше всякакви възражения.