Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Когато той беше дете, не съществуваха хранителни банки. Дори бедняците знаеха как да изхранват децата си. Жените умееха да пестят. Умееха да готвят. Сегашните разбираха под „готвене“ поставяне на замразена пица във фурната или на готова храна в микровълновата печка. Ето какво бе дал феминизмът на страната. Поколение от жени, които нямаха представа как да поднесат на масата прилична храна. Преди да започне да прекарва толкова време в Грийнъм, майка му всеки ден му беше поднасяла хубава вечеря. Дори когато парите не стигаха и необходимите белтъчини се осигуряваха от леща, а не от месо, тя се беше справяла. Би се срамувала да приема подаяния. И в това отношение се беше променила; беше разказвала за посетители, които носели храна в лагера, като че ли намираше нещо хубаво в това жените, които се бореха за мир, да бъдат толкова зависими. Той би се обзаложил, че ако навремето имаше хранителни банки, жените от Грийнъм Комън щяха да са първи на опашката.

А Урсула и тези като нея биха ги подстрекавали. Тя сигурно щеше да пише в блога си за прекрасните жени, които разбиваха семействата си и оставяха децата си да плачат до прозореца на спалнята за една майка, която никога вече нямаше да се прибере у дома.

Е, тези неща скоро щяха да започнат да се променят. Урсула щеше да бъде още една крачка в тази посока. Нямаше да мине много време — не, не беше възможно да мине много време, докато някой започнеше да си прави изводи и да пише за многото самоубийства на жени, прозрели истината, осъзнали щетите, нанесени от техните борби, разбрали колко дълбоко са грешали.

Опитът му помагаше да усъвършенства подхода си. С Кейт Ролинс той се беше възползвал от предложилата се възможност. Беше позволил на обстоятелствата да го водят, вместо да бъде обратното. Сега вече нямаше да разчита за нищо на късмета си. Беше избрал модела за следващия път. Марина Цветаева беше руска поетеса. Един от блестящите избори, които бе направила в живота си, беше да остави дъщеря си в държавно сиропиталище по време на глада в Москва, вместо сама да се грижи за нея. Момичето беше умряло от глад, което беше още едно доказателство за онова, което се случваше, когато жените бягаха от своите задължения. В края на краищата Цветаева беше разбрала, че единственият начин да изкупи онова, което бе сторила през живота си, е да приеме смъртта и се беше обесила в собствения си дом.

Беше имал предвид няколко кандидатки. Но Урсула все повече го убеждаваше, че тя е следващата, която заслужава смърт. Сега му оставаше само да установи някаква връзка с нея. Да се сближат достатъчно, за да го покани тя у дома си, ако той се появеше на прага ѝ, докато мъжът ѝ отсъства. Тя със сигурност щеше да му предложи чай, а той щеше да налее ГХБ в нейната чаша. Съвсем скоро тя щеше да се почувства замаяна и да не се съпротивлява, докато той прави необходимото, за да я обеси на перилата на стълбата.

А междувременно щеше да се държи прилично, като изпълнителен доброволец. Нямаше да се набива на очи, докато не дойдеше моментът пътищата им да се пресекат. Тогава щеше да задейства чара си. Тя щеше да се поддаде. С всички ставаше така. Докато не станеше прекалено късно.

Тези жени бяха толкова твърдо убедени, че владеят положението. А всъщност бяха толкова лесни жертви.

Велоалеята беше впечатляваща, изградена както трябва, с дървена ограда и удивително добре подравнена. Алвин не беше виждал нищо подобно в района, където работеше. Тази алея можеше почти да го изкуши да се качи на колело. Но не съвсем. Представата за масивното му, мускулесто тяло на колело напомняше по-скоро на някакъв цирков номер. Вижте как плешивата мечка балансира на две колела! Колелата бяха за децата, той се задоволяваше със собствените си два крака.

Тръгна на север покрай велоалеята, оглеждайки всичко наоколо. С настъпването на прилива оттеглящата се вода беше оголила стръмен бряг, осеян с едри камъни, с полепнали по тях раковини и водорасли. Но Джазмин Бъртън не беше пълнила джобовете си с такива камъни. Те бяха прекалено големи; повечето от тях бяха такива, че трудно би ги вдигнала и с две ръце. А и някак не можеше да си я представи как прескача дъсчената ограда, за да се хвърли във водата. Според Алвин камъните в джобовете ѝ означаваха, че е търсела спокойна смърт. Не беше Тони Хил, но имаше достатъчно въображение, за да прецени, че ако човек иска да се раздели в покой с живота, не би тръгнал да прескача огради, ако малко по-нататък има много по-лесен достъп до реката. Дори оттук се виждаше как пътеката отстъпва място на обикновена отъпкана земя, оградена с жълтееща тръстика.