Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Значи там ще го намеря? В университета?

Уестмакот се изкиска.

— В петък вечер? Никакъв шанс. Той е на яхтата си, сигурно вече на половин път до Франция. Голям ветроходец е нашият професор. Няма да се мерне тук преди понеделник следобед.

— Да имаш номера му?

— Имам, но през ум не ми минава да го давам на човек, който ще му развали уикенда.

— О, по дяволите — Алвин изгуби търпение. — Аз съм детектив, да му се не види. Мислиш, че не мога да намеря номера на този човек за пет минути? Ако искаш да се държиш като копеле и да пречиш на работата ми, моля. Но можеш да заложиш пенсията си на едно. Когато се обадя на професор Чилтън, няма да пропусна да спомена, че имам номера от теб.

Настана кратко, стъписано мълчание. После Уестмакот изрецитира номера с мрачен тон и затвори. И защо беше всичко това, мислеше си Алвин. Единственото, което постигнах, беше да си вдигна кръвното и да затвърдя убеждението на Уестмакот, че съм някакъв фукльо, домъкнал се от големия град. Защо хората трябваше да бъдат толкова чувствителни на тема собствена територия? Той въздъхна и набра номера, получен от Уестмакот. Отговори му бодър и висок, почти женствен глас с изискан изговор. Алвин обясни кой е и какво му трябва.

— А, да, удавянето. Опасявам се, че записките ми са в моя кабинет в университета.

Алвин помръкна. Оказа се, че Уестмакот е бил прав.

— Кога ще можете да ги видите?

— Момент да помисля… трябва да взема колата си, която оставих в сервиза за профилактика… Можете ли да дойдете в университета до половин час?

„Майната ти, Пол Уестмакот.“

— Няма никакъв проблем — отвърна той. Чилтън му даде кратки и ясни упътвания и с това разговорът приключи. Алвин се върна в Ексетър, обади се на Пола и ѝ каза какво е открил.

— Кълна ти се, понякога се питам дали Тони не принася в жертва кози на върха на някой хълм — каза тя. — Как е успял да предположи, че ще бъде така?

— Просто умът му е настроен по-различно от нашите. Ще поговоря с патоанатома. Не очаквам нищо специално, но не искам да пропускам нищо. А с какво се занимавате вие?

— Чакам Карол да приключи със строителите на третия етаж и после ще отидем да поговорим със съпруга на Дейзи Мортън. Също като теб и ние не искаме да пропускаме нищо. Виж, знам, че ти предстои дълго шофиране, докато се прибереш, но искаш ли да се срещнем по-късно в Солихъл? Оказва се, че Джазмин Бъртън е била с моята ориентация, а Стейси е открила приятелката ѝ.

— И тя е от онези, които принасят в жертва кози по хълмовете — каза мрачно Алвин. — Мисля, че ще свърша тук след около час, да пътуваш по М5 през уикенда е ад, но предполагам, че ще може да се видим към седем, ако това ти е удобно.

— Добре. Подробности после. Приятно прекарване с патоанатома.

Думата „приятно“ рядко се съчетава с понятието „патоанатом“, но професор Чилтън се оказа учудващо жизнерадостен. Беше нисък, строен, с гъста, чуплива и разчорлена руса коса, изпъстрена със сребърни нишки, благодарение на която лесно можеше да се впише в стандартния образ на „лудия професор“. Имаше загорилата и загрубяла кожа на моряк, бръчиците очертаваха фина мрежа от бели линии около очите му.

— Заповядайте, седнете, приятно ми е да се запознаем, вие не сте оттук, нали?

Думите му се изливаха в непрестанен поток, съпроводени от дружелюбна усмивка и експанзивен жест, с който той посочи един от столовете за посетители, поставени пред бюрото му. Кабинетът беше спартански обзаведен, върху бюрото нямаше нищо. Единственият признак, че помещението не се ползва само временно, бяха фотографиите на състезателни яхти, окачени в рамки по стените. Където и да държеше библиотеката си професор Чилтън, тя със сигурност не беше тук.

— Работя в Брадфийлд — каза Алвин, като едва не обърка непривичното име. — Занимаваме се с няколко самоубийства на жени, които са били тормозени по интернет и искаме да елиминираме всякакви съмнителни обстоятелства.

Професорът потри ръце, като че ли ги миеше.

— Разбира се, че искате, защо да не искате? Но ако съдя по акцента ви, сте по-близо до Бирмингам, отколкото до Брадфийлд, а тъй като покойната е била оттам, се зачудих, нали разбирате? А сега да потърся бележките си… — той издърпа едно чекмедже на бюрото си и извади оттам зелена папка. — Ето — отвори папката и се смръщи съсредоточено. После вдигна поглед. — Мога да ви дам копие, ако искате да го вземете със себе си?

Алвин кимна.

— Но може ли все пак да ми кажете основното?