Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Той забърза, уверен, че е на прав път и в буквален, и в преносен смисъл. Веднага щом оградата свърши, Алвин се доближи до тръстиките, оглеждайки ги внимателно, като търсеше признаци, че някой е газил из тях. Беше изминала почти седмица, откакто Джазмин Бъртън бе влязла в тези сиви, студени води, но из тръстиката можеше все още да има огънати стъбла, които не са се изправили.

Само че не можа да види никакви следи, а на около половин миля оттук започваше нова ограда. Действително, тя не беше плътна, между всеки две отвесни дъски имаше само по две кръстосани летви. Независимо от това Алвин беше на мнение, че присъствието на бариера все пак би имало психологическо въздействие. Затова се върна обратно, като този път мина през тръстиките до самия кален бряг на устието, доволен, че държеше в багажника си високи гумени ботуши като част от онова, което той наричаше малко пресилено „екипировка за разследване на убийства“. Но може би сега, на новата си работа, наистина щеше да има нужда от тези неща. Почвата беше доста устойчива, макар от време на време да всмукваше петата на някой от ботушите. Оглеждайки се, той не вярваше да забележи някакви отпечатъци от стъпки, особено като се имаше предвид, че в началото на седмицата беше валяло силно. Но все пак се зае да кръстосва мястото, без да бърза, вървейки ту назад, ту напред, търсейки с поглед нещо, което би му се сторило не на място.

Разбира се, имаше боклуци. Пликчета от желирани бонбони и чиле, опаковки от шоколадови десерти „Марс“ и шоколади „Тоблерон“, пластмасови бутилки от енергийни напитки и метални кутийки от диетична кока-кола. Те привличаха за миг вниманието му, после той продължаваше. Беше стигнал почти до края на тръстиката, когато забеляза нещо, заплетено в голите клонки на нисък, вероятно изсъхнал трънлив храст. Някакво тъмнолилаво петно, цветът на чепките изкуствено грозде във фруктиерата върху салонния бюфет на майка му. Книга ли беше? Алвин пристъпи предпазливо, сякаш плячката му беше птица, която би се подплашила и отлетяла.

Ако това беше действително разследване, ако имаха основание да определят тази „репетиция“, както се изразяваше Пола, като разследване на убийство, той би останал на място и би се обадил на анализаторите на местопрестъпления. Но не беше действително разследване, те нямаха основание да твърдят, че е такова, и нямаше как той да се обади на анализаторите. Вместо това извади телефона си и се зае да снима всичко наоколо. Не че имаше кой знае какво за гледане. Независимо от това той спираше на всеки две крачки и правеше снимка.

Да, беше книга. Сега вече я виждаше ясно. Лилава корица с бели букви. Корицата се бе сгърчила от влагата и той не можеше да разчете буквите от разстояние. Наоколо нямаше нищо друго. Никакви отпечатъци от стъпки, никакви късчета плат, закачили се за негово удобство на тръните. Алвин измъкна чифт гумени ръкавици и посегна към книгата.

„Собствена стая“, Вирджиния Улф. Той я пусна в хартиен плик за съхраняване на улики. Този път не беше поезия. Но Пола беше казала, че според предсказанието на Тони тук трябва да има книга на Вирджиния Улф, която явно също се беше удавила, влизайки в река с пълни с камъни джобове. А това го наведе на друга мисъл. Камъни. Той се върна няколко крачки назад, обратно до самата вода. Твърдата речна кал на края на брега бе изпъстрена с по-дребни камъни, огладени от водата. Алвин си каза, че повечето са с размери на авокадо или манго, отчитайки факта, че после ще трябва да ги описва. Направи още снимки, поставяйки химикалката си до камъните за сравнение на размера. По нищо не личеше от калта да са били вадени камъни, но би било странно да личи толкова дълго време след събитието, при това на място, което бе покривано или поне плискано от речните води два пъти дневно.

Не можеше да се сети какво друго би могъл да прави тук, затова направи няколко последни снимки и се упъти обратно към колата си. Доста път беше бил, за да пие чай с кифлички със сметана и да вземе една подгизнала книга. Но след като така или иначе беше тук, мажеше поне да се възползва максимално от идването си. Набра номера на Пол Уестмакот, който отговори сопнато.

— Обажда се Алвин. Само един бърз въпрос. Кой проведе аутопсията на Джазмин Бъртън?

— Моля? Предполагаш, че може да е пропуснал нещо, такива работи ли ти минават през главата?

— Не, просто искам да изчистя всичко докрай. А и не съм казвал, че става дума за нещо пропуснато.

— Не е необходимо да го казваш. Така или иначе, няма да намериш повод за оплакване във връзка с аутопсията. Той е от най-добрите. Професор Джон Чилтън, от университета. Свърши работата сам, никакво прехвърляне на студенти.