Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Малко по-рано, докато шофираше, Алвин се обади на ченгето, което се бе занимавало със смъртта на Джазмин Бъртън. Сержант Пол Уестмакот говореше с подчертан акцент на човек от Югозапада, но Алвин беше достатъчно съобразителен, за да не приема това като доказателство за ограниченост. Уестмакот като че ли се изненада от интереса му, но Алвин се беше опитал да го омаловажи, споменавайки някаква връзка на Джазмин с друг случай, по който работел. Последното, което му трябваше, беше да настрои Уестмакот срещу себе си, намеквайки, че в случая може би има нещо повече от това, което са забелязали местните полицаи. Затова и говореше малко отегчено и небрежно, и се оживи едва когато стана дума за кифлички със сметана.

Уестмакот бе забелязал това и бе предложил да се срещнат в едно кафене извън града, разположено над самото устие на реката. Алвин се обади отново, за да го предупреди, че вече е наблизо, и двамата определиха час за срещата. Алвин подрани с пет минути и запълни времето, обаждайки се на Пола, за да я попита дали няма нещо ново, което би трябвало да знае.

— Не мисля. Стейси се опитва да проследи движенията на жертвите чрез мобилните им телефони, а ние с Карол потегляме да поговорим лично с някои хора. Един Бог знае какво прави Тони. Карол му е дала кучето, така че вероятно го разхожда на брега на някой канал.

Нямаше какво да се отговори на това и Алвин не искаше да си губи времето в излишни разговори. Тъкмо беше приключил разговора, когато мъжът, когото чакаше, спря с един „Форд Фокус“ маркиран със синьо-жълтата отличителна лента, така че появата му беше също толкова дискретна, както ако беше хвърлил някоя тухла в заведението. Появилият се от форда униформен офицер беше, учтиво казано, едър. С предпазната жилетка, опъната на шкембето му, той приличаше на черна топка с крака. Когато се насочи към Алвин, за да го поздрави, се видя, че ходи с поклащане заради дебелите си бедра. Алвин се имаше за доста пълен, но този човек сигурно преминаваше с големи усилия ежегодните медицински тестове. Главата му също беше кръгла като футболна топка, венец от късо подстригана черна коса я опасваше от ухо до ухо, темето беше голо. Трудно бе да се познае възрастта му; тлъстините бяха загладили бръчиците около студените сини очи. Нямаше нищо жизнерадостно у този тлъст мъж.

— Значи вие сте сержант Амброуз? — попита той, оглеждайки Алвин от горе до долу.

— Аз съм. Казвам се Алвин, наричай ме Алвин — запита се дали да му протегне ръка, но не беше сигурен как Уестмаког ще реагира на жеста.

— Добре тогава, хайде да влезем и да хапнем по нещо — каза Уестмакот и се упъти към кафенето, непривлекателна крайпътна кръчма, строена между двете войни и боядисана сега в розово в напразен опит да заприлича на селска къща. Отвътре обаче заведението изглеждаше значително по-добре. Имаше двайсетина маси, всички с хубави бели покривки, върху които бяха подредени различни старинни порцеланови чинии, чаши и чинийки. Около половината от масите бяха заети — клиентите бяха разнообразна смесица — възрастни двойки, облечени като туристи, и жени на средна възраст, обменящи клюки около каните с чай. Уестмакот тръгна към най-далечната ъглова маса и се тръсна на един изящен дървен стол, който изскърца леко.

Алвин седна по-предпазливо на стола срещу него и взе менюто.

— Не знам защо ми е да го чета, след като знам какво искам. Две кифлички с конфитюр и сметана и голяма кана силен чай.

Лека усмивка трепна по лицето на Уестмакот.

— Истински избор на ченге.

Кльощава руса сервитьорка с прекалено тежък грим щръкна до тях.

— Здрасти, Пол, за теб както обикновено, нали? — каза тя с несъмнено балтийски акцент.

Той кимна.

— Нека да е два пъти, Елена. Колегата ще поръча същото.

Тя се усмихна широко на Алвин.

— Обещавам, че ще ви хареса. Девън или Корнуол?

— Не съм оттук, а от Мидландс.

Уестмакот се позасмя.

— Не те пита откъде си, а дали слагаш първо сладкото или първо сметаната. В Корнуол го правят наопаки и слагат първо сладкото, но ние тук слагаме първо сметаната и после, отгоре, сладкото. Което е логично, така хапваш повечко сметана.

„Кой би предположил?“ Алвин се усмихна и Елена тръгна, проправяйки си бързо път между масите, внимавайки да не срещне погледа на някой, който би я задържал.

— Значи идваш редовно тук?

Опитваше се да гради мостове на нестабилен терен, но трябваше поне да опита.

— Обичам да следя отблизо събитията, нали разбираш, притиснал ухо към земята.