Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— А сега да видим дали съм те разбрала правилно. Искаш да кажеш, че онова, което е сполетяло Шакила, не е продължило много дълго?

— Именно. Видя ли? Започваш да загряваш. И това е доста интересно, защото в много отношения тя има общи черти с мъртвите жени, които ни интересуват. И какво ни говори това?

Карол подбели очи, докато той слагаше чашата с чай пред нея и се разполагаше от другата страна на масата — предпазливо, за да не смути Флаш.

— Не знам, Тони. Какво ни говори?

— Ако съществува някой — може да са и няколко души, защото когато става дума за интернет, не можеш да изключиш възможността група отрепки да се подстрекават взаимно, вдигайки постоянно мизата — но нека кажем „някой“ по презумпция. Та ако този някой съзнателно тласка жените в една посока, територията, която го интересува, е много строго определена. Не става дума просто за устати жени. Защото няма съмнение, че не липсват жени, които според троловете в интернет дрънкат много и би трябвало да си затварят устата. Интересното в случаите, които разглеждаме, е че тези жени са коментирали конкретно мъже, които са се държали зле с жени. Шакила не е представлявала интерес за него, защото той не е ислямофоб, нито пък расист. Е, може и да е, но това не го дразни така, както жени, които нападат публично мъжете.

Карол отпиваше от чая. Ако се съдеше по лекото отвращение, изписало се на лицето ѝ, Тони предполагаше, че всъщност би предпочела водка с тоник. Беше късен следобед, онова време на деня, когато е почти нормално да ти се иска да пийнеш нещо. Почти, но не съвсем.

— Това е много интересно — каза тя. — Не съм съвсем сигурна накъде ще ни отведе, но доколкото те познавам, ще е на място, което съвсем не сме очаквали. Според Хобс, да му се не види. И, каква е връзката с онова, което те е смущавало в самоубийството на Джазмин Бъртън?

— Е, засега не я виждам. Но наистина забелязах нещо странно. Нали знаеш как става. Така или иначе, ето за какво говоря: когато Кейт Ролинс се самоубива, до нея е имало книга с поезия — „Тетрадките на смъртта“ на Ан Секстън. Из цялата градина пред къщата на Дейзи Мортън са били разпилени страници от друга книга с поезия — „Ариел“ на Силвия Плат. И двете поетеси са се самоубили, при това по начин, много подобен на този, който са избрали жертвите в нашите случаи. И после най-сетне ми просветна — Вирджиния Улф — той се усмихна тържествуващо.

Карол го изгледа недоумяващо.

— Нали си спомняш филма, „Пасовете“? Онзи, в който разни писатели полудяват и се самоубиват?

— Смътно. Помня Мерил Стрийп и фалшивия нос на Никоя Кидман.

— А не помниш ли как започва? Вирджиния Улф влиза в реката с джобове, пълни с камъни. Джобове, пълни с камъни, Карол. Точно като Джазмин. Това е ехото, което не дочувах.

— Но нали при нея няма книга.

Тони вдигна раздразнено ръце.

— Не можем да бъдем сигурни. Ченгетата в Девън не намират нищо съмнително около смъртта на Джазмин Бъртън. Нямат представа дори къде точно е влязла във водата. Откъде да знаем, целият източен бряг на Екс може да е осеян със страници от „Госпожа Далауей“.

— Струва ми се, че ако беше така, те биха забелязали. Но има нещо в това, което казваш — той отвори уста, но тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи, докато мислеше. После погледна часовника си. — Повече от час — каза тя и извади телефона си. Чукна по екрана и вдигна телефона към ухото си. — Чакай малко — обърна се тя към Тони.

Той разбра кога от другата страна отговориха, защото лицето ѝ грейна в усмивка.

— Това е чудесна новина. Виж какво, имаме работа за теб. Не е необходимо да идваш утре в Брадфийлд. Искам да отидеш в Ексетър… — пауза. — Да, в Ексетър. Там преди седмица се е самоубила една жена на име Джазмин Браун. Влязла в река Екс с джобове, пълни с камъни. Била тормозена от тролове онлайн. Можеш да потърсиш името ѝ в Гугъл, а аз ще помоля Пола да ти изпрати повече информация довечера. Трябва ми да разбереш къде е влязла в реката. Трябва да провериш — знам, че звучи странно — дали близо до това място няма да намериш някоя книга на Вирджиния Улф… Не, нямам представа коя точно. Не ми се вярва това да има значение. Просто иди там и потърси, Алвин — пауза, от другата страна се дочуваше боботещ глас. После тя се засмя. — Не, наистина не си губим времето. Това може да е плод на въображението ни, но може и да не е. Има само един начин да разберем истината. Обади ми се утре — тя приключи разговора и усмивката огря цялото ѝ лице.

— Алвин се съгласи, така ли?