Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Пола въздъхна.

— Знам. Просто се гневя срещу съдбата. Така или иначе, в резултат на цялата история Тони се опитва да я откаже от пиенето…

Какво? Тя да спре пиенето? — Стейси не успя да прикрие скептицизма си.

— Е, никой друг няма дори малък шанс да я накара поне да се опита. Той като че ли вярва, че ако има с какво да се занимава, когато не спи, тя ще се пребори с най-тежкия период и ще успее да мине на другата страна.

— Пожелавам му успех — каза Стейси. — Но доколкото знам, тя разчиства из основи къщата на брат си?

— В момента вече ремонтира, така каза Тони. Но тъй като това е тежък физически труд, тя не може да работи денонощно. Остават вечерите, през които може само да седи и да се налива. Затова той решил, че трябва да намери нещо друго, което да отклонява мислите ѝ от следващата чаша — Пола погледна изпитателно Стейси над ръба на чашата си. — Смята да я научи да играе компютърни игри.

В повечето случаи Стейси се придържаше към стереотипното непроницаемо изражение на китайците. Дай на хората онова, което очакват да видят, и няма да се загледат по-подробно. Но сега очите ѝ се разшириха и тя притисна ръка към устата си.

— Карол Джордан и компютърни игри? Но тя ги презира!

Пола кимна.

— Само че той е успял да я убеди да опита.

— Подменили са я, като във филма „Нашествието на крадците на тела“. Ти сигурна ли си, че говорим за една и съща Карол Джордан?

— На нея приличаше тази сутрин. Освен това мисля, че разполагам с доказателства, за да подкрепя твърдението си. Другото, което той е измислил, за да ангажира вниманието ѝ, е класически номер в духа на Тони и Карол. Мислят, че са открили случай, който да разследват. Случай, който е останал незабелязан — дотолкова, че все още дори не съществува.

Стейси си възвърна невъзмутимото изражение.

— Виж, в това мога да повярвам. А тъй като се предполага, че целта е да се намери някакво занимание на Карол, е естествено той да е надминал себе си в търсенето на нещо озадачаващо. И тук, предполагам, на сцената излизам аз?

Пола се ухили.

— Сама знаеш, че го искаш.

— Трябвам ти само заради бодовата ми скорост.

— Дори не знам какво означава това, Стейс. Така или иначе, ето каква е работата. Две жени, и двете с изграден публичен профил, изразяват всяка по отделно мнения, които предизвикват реакцията на троловете. Следват злоба, злъч, заплахи и всякакви неприятности. Но нито една от двете не отстъпва. Поемат смело ударите и им отвръщат. И после изведнъж се самоубиват. Когато представям нещата така, това наистина звучи като един от прословутите модели на Тони. Но много неща говорят против подобно твърдение. Между двете самоубийства има период от около три месеца. Едната се е задушила в колата си с газовете от ауспуха, другата се е удавила. Не знаем дори дали са се виждали някога, камо ли пък да са се познавали по-отблизо.

Стейси автоматично посегна към таблета си и започна да пише.

— Имена? Адреси? — изреди обичайния си списък от въпроси и Пола отговаряше, когато можеше. — Някакви съмнения около самоубийствата?

— Нищо повече от обичайните твърдения на близки и приятели, че не могат да повярват. Тони мисли, че може да е имало някаква намеса. Нещо, което е надхвърлило границите им на поносимост. Но на този етап това са само предположения.

— Предполагам, че искат от мен всичко?

— И то за вчера. Утре ще преровя възможно най-голямо количество документация, за да видя какви оплаквания срещу тролове в интернет са постъпвали и да използвам тях за официално искане на информация по случаите. Но ти знаеш какво ще се случи. Някой претрупан с работа детектив ще прегледа бележките на друг човек, защото това по никакъв начин не може да се приеме като приоритет. Затова си ни необходима, трябва да се добереш до всичко, което наистина е от значение.

— Сигурно ще искате цялата им дигитална документация? Данните от телефони, харддискове, таблети?

Пола повдигна престорено небрежно едното си рамо.

— Само ако успееш.

Ето го и предизвикателството. Сега вече беше време Стейси да запретне ръкави. В буквалния смисъл на думата. Тя прегъна назад маншетите на съвършено скроената си блуза от египетски памук и пръстите ѝ литнаха по клавиатурата. „Само ако успееш“? За кого я имаше Пола?

Още преди Карол Джордан да влезе в съда в сряда, отговори щеше да има.

Изминалите няколко месеца бяха научили Карол, че съществува сериозно основание строителните работници винаги да работят на постоянния фон на включено радио. Работата се състоеше от досадни повторения — ако нямаше какво да я разсейва, мислите ѝ се въртяха в кръг като куче, което се опитва да захапе опашката си. Постоянният фон на радиопредаванията измъкваха мислите ѝ от коловозите, изкопани в мозъка ѝ, и позволяваха тя да се опита да ги насочи към нещо друго. Беше се опитала да слуша станции, по които по-често се говореше, но те бяха прекалено натрапчиви. Налагаше ѝ се да прекъсва работа, за да крещи, отговаряйки на онези, които се изказваха — арогантни, заблудени или направо побъркани. Класическата музика също не ѝ вършеше работа, защото имаше прекалено много тихи пиеси. И пееха прекалено много жени, били те дебели или не. Беше опитала с всевъзможни частни радиостанции, но рекламите я влудяваха. И тогава се научи да слуша музика по интернет. Сега плащаше смешно малка според нея сума, за да разполага със сякаш неизчерпаем запас от музика, която можеше да слуша винаги, когато поискаше. Беше си съставила плейлисти, сменяше ги периодично и редовно добавяше по нещо към тях. И това вършеше работа.