Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Точно така — каза Тони. — И напълно съзнавам, че това изглежда крайно неубедително и че фактът, че не мога да си изясня какво е това, което ме смущава, не говори в полза на каузата ми, но моята работа е да виждам определен модел там, където повечето хора виждат произволна бъркотия. И според мен тук несъмнено съществува общ модел с повтарящи се мотиви. Две жени, силни, способни, радващи се на уважение в професията си, които нееднократно са се осмелявали да се изказват критично, но този път думите им са привлекли вниманието на троловете в интернет.

— Предпочитам да мисля за тези хора като за непълноценни чекиджии — каза Карол. — Троловете в романите на Тери Пратчет са доста симпатични. А тези боклуци не биха могли да събудят и най-слаба симпатия дори у родните си майки.

Тони се смръщи, като че ли думите ѝ го раздразниха.

— Е, ако трябва да бъдем точни, повечето такива хора се оказват доста будещи съчувствие и дори уязвими млади хора, чиито майки сигурно ги обичат — той вдигна ръце, за да възпре протеста на Карол, която понечи да каже нещо. — Но ти си права, че има някои, които са много по-опасни и коварни от останалите.

— Всичко това е много интересно, но… — намеси се Пола.

— Моделът. Да. Силни жени със собствено мнение, неотстъпчиви. Те се противопоставят на троловете — извинете, на мръсниците. Не са се скрили, не са отстъпили, държали на мнението си. Държали се смело. Държали се като хора, твърдо убедени в онова, което казват. И после, съвсем неочаквано, се самоубиват. Ето ви модел.

— Да не би да намекваш, че са били убити? — през годините Пола бе чувала не една ексцентрична теория на Тони, но рядко някоя от тях бе натоварвала повече способността ѝ да повярва в невероятното.

— Не точно — каза той колебливо. — Не в конвенционалния смисъл, че някой е посегнал пряко на живота им. Но нещо се е случило между периода, в който са били твърдо решени да не се поддават на онези копелета и момента на смъртта им. Ако беше само веднъж, би могло да бъде отхвърлено като странна случайност. Два пъти — това вече е повод да се замисля.

— Освен това той смята, че аз имам нужда от нещо, което да попречи на детективските ми способности да атрофират — каза сухо Карол. — Въпреки че за какво ще ги ползвам в бъдеще е друг въпрос. Следователно ще си играем на разследване.

Настана дълго мълчание, през което и тримата като че ли внезапно откриха много интересни неща в съдържанието на чашите си и в инди-рок парчето, изпълнявано от някакви брадати чешити, което течеше на фона. Пола проговори първа.

— И какво точно искате да направя аз?

— Може би ще се съгласиш да привлечеш и Стейси — каза Карол. — Имаме нужда от всякакви данни, до които можем да се доберем. Доклади от разследващите детективи, записи на интервюта, резултати от аутопсии, изобщо всичко.

— Търсим нещо, за което не сме сигурни, че съществува, и няма да разберем какво е, докато не попаднем на него — каза Тони. — Но ако то съществува, знаеш, че можеш да разчиташ на нас да го забележим — и той ѝ отправи най-чаровната си усмивка, онази, която караше и мъже, и жени да изпитват желанието да направят онова, което би я породило отново.

— А междувременно аз ще се ровя в старите новини по новинарските сайтове, да видим дали няма да открия още нещо, което ще се вмества в този модел — каза жизнерадостно Карол.

— Чудесно — каза Пола.

Тони ѝ смигна.

— Хайде, признай си. Липсвахме ти, нали?

Книгите бяха талисманите, които го свързваха с миналото. Те бяха физическият израз на пътя, който майка му бе изминала, отдалечавайки се от него, увлечена от онзи лагер на мира, който отне живота ѝ. Това бяха текстовете, на които бе разчитала да оправдаят отсъствието ѝ. Всеки път, когато той почувстваше, че се разколебава, можеше да се върне към тези книги и да си припомни урока, който се криеше в тях. Те бяха писани от жени, които проповядваха феминизъм и борба за правата на жените, и изискваха промяна, вместо нещата да останат така, както са си били открай време. До ден-днешен глупавите феминистки ги имаха за текстове, които сочат правилната посока, които хвърлят светлина върху пътя, по който трябва да тръгнат и други жени.

Но онова, което последователките им никога не споменаваха, бе че този път е пътят към гроба. Тези жени, чиито произведения майка му беше чела и им се беше възхищавала — Силвия Плат, Вирджиния Улф, както и останалите, които той бе открил междувременно, те бяха осъзнали, че онова, за което са се застъпвали така гръмогласно, не е идея за живот, а сочеше пътя към ада. Бяха съчинили нещастен живот за самите себе си. Бяха създали рецепта за злополучия. Тяхната феминистка революция ги бе повела по еднопосочен път към самоунищожение.