Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Какво правиш обикновено вечер?

Тя бе вдигнала глава и бе отметнала плътната завеса от сребрееща руса коса от челото си.

— Когато се почувствам толкова уморена, че не мога да работя повече, гледам телевизия. Всичко с изключение на криминални сериали, което ще рече, че често съм принудена да гледам някои много странни документални филми по Канал 4 на Би Би Си — завърши тя с иронична усмивка.

— Може би е време да започнеш с игрите?

Тя възкликна с присмехулен тон:

— Какво?! Да се правя на Лара Крофт като теб? Да се мотая насам-натам с някакви измислени цици и да трепя хора?

— Би трябвало да си достатъчно наясно, за да се откажеш от такива евтини заяждания. Игрите, които играя, изискват стратегическо мислене, бързи реакции, способност за планиране.

Те са евристични. Учиш се от грешките си и разработваш алтернативни подходи към проблемите.

Карол избухна в смях.

— И това е твоето оправдание, задето прекарваш часове пред екрана и се държиш като някоя от откачалките, които лекуваш през останалото време?

Тони поклати глава.

— Това е истината. Играта освобождава съзнанието ми от мисълта за откачалките. И оставя подсъзнанието ми свободно, за да решава проблемите, които откачалките са ми поставили.

— И мислиш, че това може да помогне на мен сега? — сиво-сините ѝ очи проблеснаха, сякаш му отправяше предизвикателство. Тя ядосано отпи дълбока глътка от кафето, което беше единствената ѝ закуска тази сутрин.

Той си пое дълбоко дъх. Разговорът не беше лесен.

— Струва ми се, че може да освободи съзнанието ти така, че да можеш да обмислиш какво смяташ да правиш с живота си оттук нататък. Рано или късно няма вече да имаш какво да ремонтираш по къщата и тогава ще ти се наложи да направиш някакъв избор. Познавам те, Карол. Ти няма да се примириш с варианта да се погребеш тук, на това забутано място, да разхождаш кучето, да се запишеш в Женския институт и да гледаш слаби предавания по телевизията.

Тя отклони очи пред прямия му поглед.

— И ти смяташ, че някаква компютърна игра ще замести онова, което ми липсва?

Ще отклони мислите ти от празнотата, докато не си изясниш с какво смяташ да я запълниш. Днес аз трябва да отида в Брадфийлд. Изчерпах цялото чисто бельо, което държа в чантата си за нощуване по спешност вън от дома, а освен това се налага да отида и до „Брадфийлд Мур“, за да се уговоря с друг специалист да ме замества до края на седмицата. Мислех си да взема и…

— До края на седмицата? — прекъсна го Карол, а по лицето ѝ се изписа смесица от учудване и възмущение. — Кой, по дяволите, те е канил да се пренасяш при мен?

Това бе един от моментите, в които той по принцип би отстъпил, за да избегне конфронтацията. Години наред беше избягвал челни сблъсъци с нея — отчасти и защото професионалните му познания го караха да не вярва във войната като средство за постигане на траен мир. Но най-вече защото мразеше онова присвиване на стомаха и усещането за пустота, които изпитваше всеки път, когато се караше с Карол. Но днес знаеше, че няма измъкване.

— Ти имаш нужда от мен, Карол.

— Майната ти, Тони. Нямам нужда от теб. Нямам нужда от никого — тя избута стола си така, че краката му изскърцаха остро по пода. Кучето скочи на крака и наостри уши, надушвайки неприятности. Карол махна с ръка, обхващайки с жеста си всичко наоколо. — Огледай се. Справям се отлично и сама.

— Не, не се справяш. Само си повтаряш, че е така, но от това твърдението ти не се превръща в истина. Страдаш и имаш нужда от изцеление. Имаш нужда от помощ, Карол. Имаш нужда да ти помогне някой, който вярва, че заслужаваш да ти се помогне. И аз няма да се махна оттук. Ще остана толкова, колкото е необходимо.

Той забеляза проблясъка на сълзи в очите ѝ, преди тя да обърне лице встрани.

— Господи, никога ли няма да намеря отново спокойствие? — Ако искрено искаш да си тръгна, ще го направя. Но няма да се върна вече.

— И кого ще тормозиш, ако не се върнеш? Погледни фактите в лицето, Тони. Ако аз си нямам приятелчета, както ти каза вчера, същото важи и за теб. Ти се нуждаеш от мен, за да знаеш, че някой има нужда от теб. Е, напоследък аз се справях съвсем добре без теб. И ще мога да го направя отново.

Тогава той повиши тон — нещо, което беше съвсем необичайно за него.

— Ще престанеш ли? Омръзна ми да се карам с теб. През всички тези години, всеки път, когато се доближим един до друг, позволяваме на нещо да застане между нас и един от нас се ядосва или си тръгва. Всичко това ми омръзна до смърт, Карол. Искам да се помирим. Ти си права. Нито един от нас няма друг близък човек, с когото да се разбира така, както се разбираме един друг. Ти не можеш да се справиш без мен и аз не мога да се справя без теб — той удари с юмрук разтворената длан на другата си ръка. — Просто те моля да престанеш.