Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Стейси се намръщи престорено.

— А ти за какво би ползвал тази сила, Сам, за добро или за зло? Той се засмя и я целуна.

— Бих я използвал в наша полза, скъпа — после отново погледна таблета. — Това е направо изумително. Знаех, че тя пие. Казах на Блейк, но той така и не успя да я закове.

Стейси беше стъписана.

— Казал си на Блейк, че шефката пие? Защо ти е било да го правиш?

Той я погледна с невинно изражение.

— Защото се безпокоя за работата ни, разбира се. Не исках наши случаи да се провалят, защото тя е ударила някоя и друга водка в повече. Тя ми беше шеф, но не и приятел, Стейси.

Личеше си, че Стейси е неприятно изненадана.

— Тя беше добър шеф, Сам. Най-добрият, при когото съм работила някога. Работата ни беше интересна, тя се отнасяше коректно с нас и винаги защитаваше интересите ни срещу Блейк. Защо е трябвало да говориш зад гърба ѝ точно пред човека, който правеше всичко възможно да я унищожи?

Отчаяно ѝ се искаше той да представи някаква основателна причина; сега, в началото на тяхната връзка, не би могла да понесе мисълта, че той не е съвсем такъв, какъвто тя си го е представяла.

Той ѝ върна таблета.

— Представяш нещата като много по-мелодраматични от онова, което бяха всъщност. Както вече казах, редно бе да се постави справедливостта на първо място. Освен това исках Блейк да знае на чия страна съм, когато дойдеше краят на залаганията — той протегна ръка към Стейси и се опита да я придърпа съм себе си.

Стейси се опитваше да си изясни чувствата, които я вълнуваха. По нейна преценка Карол Джордан беше съвършеният шеф. Тя не се беше интересувала какво прави Стейси и къде е успяла да се промъкне незаконно, стига тя да успяваше да осигурява необходимото на екипа, когато беше заложен човешки живот. Карол я бе отървала от една доста скучна работа и ѝ беше дала възможност да прави нещо смислено, и беше оценила таланта на Стейси така, както никой друг от по-старшите криминалисти, с които бе работила преди или след това. Стейси подозираше, че причината се криеше във факта, че братът на Карол също беше компютърен специалист — това ѝ бе дало някакъв поглед към света, който Стейси обитаваше през повечето време, когато беше будна.

Но Сам беше мъжът, когото тя обичаше, мъжът, за когото копнееше и когото желаеше още от първия ден, когато той влезе в работните помещения на отдела и се огледа с тези свои проницателни кафяви очи, които сякаш проникваха в ума и сърцето ѝ. Трябваше да мине много време, преди тя да признае дори пред себе си какво изпитва, а най-сетне трябваше да се намеси и Пола, която я окуражи да покаже чувствата си. Стейси все още не беше в състояние да повярва докрай, че той е избрал нея, не беше напълно уверена в любовта му, за да я подложи на изпитание. Някаква част от нея се презираше, задето не се застъпи за Карол така, както самата Карол винаги се беше застъпвала за подчинените си.

— Но тя винаги е била на наша страна — това беше единственото, което съумя да каже.

Сам зарови лице в рамото ѝ и устните му се плъзнаха към гърдите ѝ.

— Остави сега Карол Джордан — каза той. — Имаме си по-интересни занимания.

И така Стейси си позволи да се поддаде на изкушението, без изобщо да подозира, че с част от съзнанието си любовникът ѝ пресмяташе как да употреби тази нова информация за своя изгода. Когато каза, че той не я заслужава, Стейси бе по-права, отколкото предполагаше.

Метал застърга в метал, докато Тони се опитваше да превключи на скорост.

— Тази кола ще ми трябва някой ден отново — измърмори Карол.

— Доста време е минало, откакто съм сядал зад волана на нещо толкова примитивно.

Тя изсумтя.

— Е, и ти не си точно Джеръми Кларксън, когото става дума за автомобили.

Тони направи гримаса.

— За което и двамата би трябвало да сме благодарни. Моето волво може и почти да се разпада, но поне е било произведено, след като е бил изобретен синхронизаторът на скоростите.

Непринудената размяна на заядливи реплики дойде като желано облекчение, докато минаваха с колата през пустите хълмисти земи към пътя, който щеше да ги отведе в Брадфийлд, особено след напрегнатата и изпълнена с раздразнение вечер, която бяха прекарали след разходката по хълма. Тони се опасяваше, че Карол може да избухне, но се постара да се въздържа, за да не я предизвика.

Тази сутрин тя изглеждаше по-спокойна. Сутринта бяха седяли край кухненската маса, а Флаш се бе свила в краката ѝ, и успяха да поговорят, без особени опити за постигане на надмощие и без разчопляне на прекалено много рани. Той бе нарушил мълчанието с въпрос, който се надяваше тя да не възприеме като предизвикателство.