Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Тя умишлено тръгна в посока, обратна на онази, в която се намираше домът на Джордж Никълъс. Най-малко от всичко имаше желание да му обяснява как е приключила предната вечер. Разбира се, щеше да се наложи да му каже. Но все още не можеше да събере сили да се види с него.

Половин час по-късно тя слизаше надолу по хълма, крачейки бързо по полегналата, пожълтяла трева, от туфа на туфа, докато кучето се въртеше и подскачаше около нея. Хладният въздух беше заруменил бузите ѝ и пропъдил болката в тила. Толкова много подобни утрини имаше зад гърба ѝ — прелюдии към дни, които изпълваше с тежък труд, за да не мисли.

Светлината в кухненския прозорец я накара да трепне. Никога досега не бе виждала светлина там, докато слизаше по хълма. Къщата винаги тънеше в мрак. Светлината беше нежелано напомняне, че днешният ден няма да е като всички останали. Днес тя трябваше да се справи с Тони и неговото решение да се меси в живота ѝ. Беше склонна да му каже да се разкара още след първата чаша кафе, но го познаваше достатъчно, за да знае, че усилията ѝ ще бъдат напразни. За човек с такава способност за съпреживяване Тони можеше да се прави удивително добре на глух, когато това му изнасяше.

На прага Карол поспря, за да успокои дишането си и да се овладее. После влезе вътре с изправени рамене. Дванайсет стъпала я отведоха до вратата на апартамента, шито обитаваше. Влезе, без да почука. В края на краищата това беше неин дом. Не негов.

Стаята беше празна. Сакото на Тони беше окачено на облегалката на офисния стол; тук беше топло и уютно, благодарение на подовото отопление, което Майкъл бе инсталирал при първия ремонт на стария хамбар. Карол продължи, мина покрай банята и влезе в кухнята, където Тони седеше и се взираше намръщено в кафе машината. Когато я чу да влиза, той се обърна и ѝ се усмихна смутено.

— Мислех да ти направя кафе, но не съм достатъчно умен, за да разбера как функционира това животно.

— Не е толкова трудно — Карол смъкна ципа на непромокаемото си яке и го окачи на един стол. — Направи ми място, аз ще се заема.

И тогава видя празните бутилки, подредени върху дъската за сушене на съдове. За миг не повярва на очите си. После се обърна рязко към него:

— Какво, по дяволите…

— Много по-лесно е да не пиеш, когато в къщата няма пиене.

— Как смееш? За какъв се имаш, да му се не види?

— Аз съм приятелят, който е тук, за да ти спести нови унижения като онова, което преживя снощи — той разпери ръце в успокояващ жест.

Карол нямаше намерение да се успокоява.

— Това е някаква твоя измислица, не моя. Никога не съм казвала, че никога вече няма да пия. Окей, приех глупавото ти предизвикателство. Съгласих се да не пия, докато не мине изслушването ми. Но това е всичко. Кой ти дава право да изливаш в умивалника целия алкохол в къщата ми? Като изключим всичко останало, все едно че си изхвърлил на боклука няколкостотин паунда. Може би не си забелязал, но за разлика от пияниците, с които ме сравняваш, аз пия скъпи напитки. Пия заради вкуса, не просто за да се натряскам — тя поклати глава, стиснала горчиво устни. — Копеле такова!

— Ще ти върна парите — отвърна той с ангелска кротост.

— Не става дума за пари, а за принципа! — изкрещя тя. — Нямаш право!

Той се поизвърна от нея.

— Ако аз нямам това право, никой друг го няма.

— Точно така ми харесва.

Той стана.

— Добре, оставям те тогава. Следващия път, когато се накиснеш в лайната, се обади на някой друг — той отново се извърна с лице към Карол. Очите му бяха студени като камък, беше вирнал брадичка, сякаш за да посрещне удар. — Ако намериш някой, на когото да му пука.

Беше удар под кръста, затова пък си беше истината. Никога дотогава не беше говорил така с нея. Гордостта я караше да му каже да се разкара. Но страхът не ѝ го позволи.

— Я сядай, по дяволите, и престани да се перчиш! — изръмжа тя. — Ще направя кафе.

Обърна му гръб и се зае с ритуала по смилането на кафето, пълненето на цедката и пускането на машината. Не беше възможно той да си тръгне, нали?

И действително, когато тя се обърна, той беше все още там, стиснал така силно облегалката на стола, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Тя постави чашата с еспресо безмълвно на масата до него и се зае да прави второ кафе за себе си.

Пое си дълбоко дъх.

— Обикновено закусвам с боб, препечени филийки и бъркани яйца. Ще направя и за теб, ако искаш — това беше най-близкото подобие на извинение, на което беше способна.

— Чудесно. Развила си се в положителна насока в сравнение с чашата портокалов сок и пълнозърнестите бисквити.