Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Без значение дали става дума за навикване в буквалния или преносния смисъл. Съжалявах такива хора, преди да стана прицел на нападките им.

Бил се взираше в килима между краката си.

— Като стана дума за това, хвърляла ли си око на новините ши вечер?

— Не, отворих само разни неща, които ми трябваха за това, което пиша. Защо? Има ли нещо, което трябва да знам?

Бил въздъхна и се размърда в креслото.

— Става дума за жената, която харесахме, когато я гледахме в онова ток-шоу по телевизията — Джазмин Бъртън. На която ти прати мейл с предложение да напише нещо за TellIt!. Тя… — той обходи с поглед ъглите на стаята, като че ли се надяваше, че ще намери някъде там подходящите думи.

Стресната, Урсула се поизправи, очите ѝ се разшириха.

— Какво е станало с нея? Да не би някой да я е нападнал?

Бил поклати глава.

— Не… по-лошо е. Урсула, тя се е самоубила.

Думите затрептяха в главата на Урсула като звук от подръпната струна. Не можеше да осъзнае значението им. Усмихна се и поклати глава.

— Сигурно бъркаш, Бил. Не си разбрал правилно съобщението.

— Няма грешка, скъпа. Проверих на половин дузина други сайтове. Тялото ѝ било изхвърлено на брега на река Екс. Изглежда, че е влязла в реката, като преди това е напълнила джобовете си с камъни, за да я дърпат надолу.

— Река Екс? Но това е в Девън, там някъде, нали? — тя се изсмя пресилено. — Очевидно има някаква грешка. — Джазмин Бъртън живее в Бирмингам.

Бил поклати глава.

— Била отседнала във вилата на свои приятели. Изглежда, че е решила да сложи край на всичко. Нападките на троловете били започнали да я изнервят, така казва един от колегите ѝ. И когато е останала там съвсем сама, това я е довършило.

Урсула се извърна и остави чашата си така, че тя изтрака на масата.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Едва миналата седмица си разменихме имейли — пръстите ѝ затракаха по клавишите, докато тя отваряше сайтовете, които посещаваше най-често. Би Би Си, „Гардиън“, „Хъфингтън Поуст“, „Индипендънт“, „Дейли Мейл“ — всички съобщаваха същото, което бе казал Бил. — Горката жена — каза накрая Урсула, обикновено силният ѝ глас беше изтънял. — Изглеждаше толкова силна. Като че ли никога не би се предала и не би отстъпила. Ако тя е изчерпала издръжливостта си… е, това е плашеща мисъл.

Бил се надигна от креслото и постави ръка на рамото ѝ.

— Работата е там, че тя е била сама, любов моя. Поне ако се съди по това, което прочетох. Не е живеела с никого, нямала деца. А каквото и разбиране да проявяват колегите и приятелите ти, когато затвориш вечер вратата на дома зад гърба си и останеш сам с куп луди срещу себе си, е трудно да не изпиташ усещането, че стените те притискат. С теб нещата стоят по различен начин. Имаш мен, семейството ни, приятелите ни. Имаш достатъчно хора, чиято положителна оценка може да ти помогне, ако изпиташ несигурност пред цялата тази помия, която ти изпращат. Джазмин не е разполагала с такава предпазна мрежа.

Урсула протегна ръка и стисна неговата.

— Знам. Но все пак… имам чувството, че тези мръсници са спечелили победа.

— Напълно те разбирам. И съжалявам за онова, което е трябвало да преживее Джазмин. Но ти не си Джазмин и те няма да те сломят като нея.

По принцип неговата увереност трябваше да я накара да се почувства по-добре. Но докато седеше и се взираше в екрана, единственото, за което Урсула можеше да мисли, бе как студът е нахлувал в тялото на Джазмин, докато тя е влизала все по-надълбоко в реката, как тинята е всмуквала краката ѝ, как нивото на водата се е надигало постепенно, до устата ѝ, после до носа, после до очите, за инстинктивното поемане на въздух, давенето и боричкането, докато реката я е повличала, за ужасния момент, когато е осъзнала, че е късно да промени решението си.

А после — покой.

Утринната светлина смути съня на Карол. На прозорците в основната част на старата сграда нямаше завеси. Нямаше смисъл да поставя такива неща, докато вършеше вътре работа, от която постоянно хвърчаха прах и стърготини. Нямаше причина затова и защото и никой не оставаше да нощува при нея. Тя измърмори нещо в просъница и се обърна на другата страна. Това беше напълно достатъчно за Флаш. Кучето веднага скочи върху нея и се зае да отмива с дългия си розов език съня от лицето ѝ.

— О, по дяволите! — каза сърдито Карол, изпълзя от спалния чувал и потръпна от студа в неотопленото помещение.

Предната вечер беше проявила достатъчно съобразителност да вземе дрехите, с които обикновено разхождаше кучето, така че бързо навлече топлите непромокаеми дрехи, които ѝ помагаха да се слее с пейзажа и с местните жители. Измъчваше я тъпа болка в тила, организмът ѝ жадуваше за кафе. Но тя все още нямаше сили да се изправи лице в лице с госта си, който бе останал тук и през нощта. Свежият въздух и една бърза разходка из хълмовете зад къщата щяха да ѝ дадат сила, за да си осигури надмощие.