Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Баща му намери убежище в гнева. Като че ли искаше майката на момчето да се върне, за да започне да крещи и да ѝ обяснява колко глупаво е постъпила, като се е вслушала в тези шибани жени. И така, както той представяше нещата, в това имаше някакъв смисъл. Дори ако момчето пожелаеше да оспори твърдението му, нямаше как да обори логиката в него. Преди онези жени от лагера на мира да успеят да размътят главата на майка му, тя беше напълно щастлива, щастлив беше и той.

Някои от онези жени дойдоха на погребението ѝ. Той очакваше баща му да иска да ги убие. Вместо това той съхрани мъртвешко спокойствие — като нинджа. Отиде право при погребалния агент и му каза да ги уведоми, че не са добре дошли. После поведе момчето към крематориума — достолепно, с вдигната шава. Само леко заруменелите му бузи показваха колко е гневен.

Но когато погребението приключи, вече нямаше нужда той да владее гнева си. И гневът преливаше, просмукваше се в ежедневието им, сграбчваше всяка възможност за щастие и я смазваше. Онези жени отровиха целия му живот.

А сега кучки като тях имаше навсякъде, накъдето и да се обърнеш, месеха се в живота на хората, правеха нещастни други деца, както стана навремето с него. Стигна се до момент, в който той реши, че вече не може да търпи глупостите им. Трябваше да ги прекрати.

Но се налагаше да действа съобразително. Ако просто започнеше да ги избива, това би ги превърнало в мъченици. Трябваше да ги лиши от всички качества, които ги правеха достойни за възхищение. Да ги лиши от всякаква стойност. Да се постарае да създаде впечатлението, че собственото им поведение ги е тласнало към смъртта. Че най-сетне са изпитали срам и чувство за вина.

Сега, след като започна, се чувстваше много по-добре. След Кейт Ролинс в сърцето му се зароди мъничък източник на покой, какъвто не бе съществувал преди. Той укрепна след Дейзи Мортън и Джазмин Бъртън. Сега, с нарастването на броя на труповете, тези кучки би трябвало да забележат нещо. Можеше да отнеме време, но в крайна сметка щяха да започнат да замлъкват.

Или той щеше да продължи да прави необходимото, за да замлъкнат.

В крайна сметка Карал бе накарала Тони да спи в нейното легло.

— Аз трябва да стана рано, за да разходя кучето — бе настояла тя. — Така няма да се наложи да те будя.

Така че тя най-сетне намери приложение на надуваемия дюшек, който Майкъл и Луси държаха за децата на приятели, оставащи да преспят тук. „Делта е да ги накара да се откажат от преспиването“, беше казал веднъж Майкъл. Сега Карат откри, че брат ѝ не се е шегувал. За щастие спалният чувал на Тони беше добре уплътнен, та поне освен неудобствата, които изпитваше, не ѝ се налагаше и да мръзне. Беше се разположила в един ъгъл на просторното каменно помещение, което през последните шест месеца тя първо систематично оголваше, а после го възстановяваше. Флаш, привикнала да бъде сама тук нощем, изпадна във възторг пред възможността да сподели пространството с обожаваната си господарка, и незабавно се сви на кълбо до краката ѝ. Усетила допълнителната топлина, Карол неволно се запита защо досега не беше пускала кучето в леглото си.

Междувременно Тони беше в устроената като самостоятелен апартамент част на сградата, където живееше Карол. Беше доволен, че тя му се доверява дотолкова, че да му осигури свободен достъп в личната си територия. Надяваше се тя в края на краищата да осъзнае, че онова, което той имаше намерение да направи, не е злоупотреба с доверието ѝ.

Карол беше оставила своя отпечатък върху това пространство. Майкъл, който жънеше успехи като създател на софтуер за компютърни игри, сега не би познал мястото. То беше замислено като офис, който може да се превръща в спалня за гости. По продължение на едната стена бе монтиран работен плот, а над него, по цялата му дължина, бяха наредени контакти, сякаш по някакво странно дизайнерско решение. Там, където преди имаше всевъзможни монитори и периферия, сега се виждаше само един лаптоп и купчина спретнато сгънати тениски. Друга от стените беше покрита с лавици, на които сега бяха наредени книгите и дисковете на Карол. Имаше просторно легло, дрешник, в който можеше да се влиза, душ-кабина, а малко по-нататък, след като се минеше през един малък коридор, беше кухнята, с прилични размери, с бар-плот и две високи столчета. Цялото това пространство беше климатизирано и звукоизолирано; на Тони то напомняше най-вече на бункер.

Сънят не идваше, но за него това не беше нещо необичайно. Тони имаше проблеми със съня от години, рядко успяваше да проспи повече от четири-пет часа, преди да се събуди и да впери поглед в тавана, заслушан в хода на мислите си, като че ли чуваше поскърцването на колелцата в някакъв механизъм. Не помагаше и споменът за тона, с който двамата с Карол се бяха разделили за през нощта. Беше се надявал, че тя ще осъзнае основателността на думите му. Знаеше, че няма да капитулира веднага, че ще го принуди да я накара насила да се съгласи, но пък беше уверен, че тя вече е узряла за промяна и готова да се съгласи, че е време да се върне отново към живота си.