Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Казаха ли ти кога трябва да се явиш в съда?

— Сряда. Не си губят времето.

Той помълча за миг, после каза:

— Това е добре. Нямам никакъв ангажимент, който да не мога да отложа.

— Не е необходимо да присъстваш. Просто ми трябваше някой да ме откара до вкъщи, това е всичко.

Тя знаеше, че това прозвуча като неблагодарност, но трябваше да полага толкова голямо усилие, за да не се разплаче, че не смееше да предизвика прояви на доброта и съчувствие.

— Разбира се, че е необходимо. Някой трябва да те закара дотам и обратно до дома ти. Освен това не бива да шофираш преди изслушването ти в съда.

Вече нямаше крайпътни лампи и той се приведе напред, взирайки се в мрака.

— Напълно законно е да шофирам между днешния ден и изслушването — възрази тя, без да я е грижа дали не създава впечатление, че се цупи.

— В очите на магистратите ще изглежда по-добре, ако не шофираш.

Карол изсумтя присмехулно.

— Няма никакво значение дали те ме харесват или не. Чака ме отнемане на книжката за една година, глоба, ще ме прецакат със застраховката и ще имам криминално досие, и колкото и да се подмазвам, това няма да промени нищо.

— Може да повлияе на разликата между година и година и половина — каза той.

— Какво? Внезапно си станал експерт по присъдите за шофиране в нетрезво състояние?

Той не отговори.

Карол вдигна ръце, ядосана на себе си.

— Съжалявам, не исках да се заяждам. Благодарна съм, че направи това.

Той стисна устни, но продължи да мълчи.

— Знаеш ли, почти не мога да повярвам — каза тя в желанието си да запълни мълчанието. — Разстоянието от входната алея на Джордж Никълъс до моята къща е по-малко от три мили. Три мили по един път отникъде доникъде. И това ако не е лош късмет! Какъв ли е шансът да му се случи подобно нещо на човек?

— Тази вечер шансовете ти се изчерпаха, Карол — каза Тони.

— И това е, защото доста време вече залагаш на шанса си. По закона на вероятностите отдавна трябваше да ти се случи нещо от рода на това, което стана сега.

— Глупости, Тони. Това наистина са глупости. Познавам се, мога да преценя кога не е разумно да седна зад волана. Никога не шофирам, когато съм прекалила.

— Може да ти се струва, че не е опасно да шофираш, и въпреки това да си надхвърлила допустимата граница. Бъди честна. И двамата знаем, че през последните няколко години постоянно надхвърляш допустимата граница. И не говорим за някакъв единствен случай в събота вечер. Карол, това е сигналът да се опомниш.

— О, по дяволите! — избухна тя. — Това, че съм внимателен слушател, не ти дава право да изнасяш проповед.

— Това не е проповед, а намеса. Тази вечер стана причина да осъзная, че прекалено дълго съм си прехапвал езика, за да мълча. За мен вече стана непоносимо да гледам как се самоунищожаваш, Карол.

— Какво? Та аз почти не съм те виждала от месеци. Не може да се твърди, че изобщо си ме гледал да правя каквото и да било. При това аз не се самоунищожавам, опитвам се да се съвзема. И ако ти постъпваше като приятел, щеше да си наясно с това.

Отново се появиха улични светлини. Витрини и светофари. Карол се извъртя на седалката така, че да гледа през прозореца. Не искаше той да вижда лицето ѝ. Не искаше да прочете по него потвърждение на предположенията си.

— Знам — отвърна той. — Не се държах като приятел. Поддадох се на страха. Прекалено дълго се убеждавах, че ако ти кажа истината, може да те загубя завинаги. А не исках да поема такъв риск.

Тя почувства буца в гърлото си, сълзите заплашваха да пробият бронята ѝ.

На следващата улица вдясно, покрай заведението за риба и пържени картофи.

Тони зави от главния път и насочи колата между високи каменни редови къщи, чиито силуети тънеха в мрак с изключение на мътна светлина от стълбищно осветление или непрозрачен прозорец на баня тук-там. После излязоха извън града.

— Трябва да престанеш да пиеш, Карол. Така издигаш стена между себе си и нас, останалите, хората, които държат на теб, хората, които могат да те обичат, ако им дадеш поне малък шанс. Погледни се само. Ти си блестяща. Силна си, упорита си, красива си и си адски умна. А какво правиш с живота си? Изолира се. Използваш смъртта на Майкъл и Луси като извинение да се съсредоточиш върху своята любовна история с бялото вино и водката. И докъде те доведе това? До килията на ареста в една съботна вечер, заедно с други пияници, с наркоманите и непоправимо съсипаните хора.

— Не съм пияница! — извика тя. — Това, че обичам да си пийна, не ме превръща в пияница! Говориш съвсем неуместно.