Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Дългокракият Брандън с лекота успя да го настигне.

— Е, харесва ли ти в Брадфийлд? — попита той любезно.

— Никога не е скучно — отговори Блейк сухо и рязко.

— Точно това ми харесваше и на мен. Не ме оставяха да се отпусна.

— В сравнение с тази работа сигурно скучаеш като пенсионер.

Брандън не реагира на заяждането.

— Не ми липсват ангажименти. Министърът на вътрешните работи постоянно има интересни идеи, които трябва да се анализират и оценяват — той се усмихна. — Добре е човек да се чувства полезен.

Преди Блейк да успее да отговори, мобилният му телефон зазвъня със звука на едновремешен стационарен телефон. Той го извади от джоба си и загледа смръщено екрана.

— Проклетият номер е скрит. Но след като е по това време на нощта, по-добре да… — в друг случай би изразил с усмивка извинение, но този път избра тържествуващата усмивка на човек, който заема прекалено важен пост, за да си позволи да не отговори на повикване. — Блейк на телефона — каза той с делови тон. После: — Да, спомням си… — и се закова на място. Някаква трудно определима емоция трепна по лицето му, после то стана безизразно. Продължи да слуша, после каза: — И къде е това? — отново мълчание, но този път напрегнатите мускули на раменете му се отпуснаха. — Разбира се. Не, имате пълно право. Нищо. Но ви благодаря, че ме уведомихте.

Блейк приключи разговора и постави внимателно мобилния телефон в джоба си. После направи две крачки, за да се изравни с Брандън.

— Е — въздъхна той с глас и изражение, изпълнени с дълбоко задоволство, — това беше много интересен разговор. Кажи ми, Джон, познаваш ли някой си главен инспектор Джон Франклин от полицията на Западен Йоркшър?

Брандън го изгледа бдително.

— Джон Франклин ли? О, да. Не го познавам лично, но един-два пъти през годините се е случвало той да кръстоса оръжие с моите детективи. За теб ли работи сега?

Блейк поклати глава.

— Още си е в Западен Йоркшър. Но разполагаше със сведения, за които решил, че представляват интерес за мен. Като се вземе предвид тазвечершният ни разговор, бих казал, че представляват интерес и за теб.

Сега вече Брандън беше нащрек. Когато човек като Блейк позволеше на самодоволството си да надделее над по-добрите му инстинкти, това означаваше неприятности за някого. Той заби по-дълбоко ръце в джобовете на палтото си и ги сви в юмруци.

— Хайде, давай. Виждам, че умираш от нетърпение да го кажеш — той се завъртя настрана, така че застана с лице към профила на Блейк. Не можеше да не забележи как линията на челюстта на по-младия мъж е започнала да омеква, а скулите му да потъват в слой плът. Беше изгубил навика да поддържа форма, ако някога го бе притежавал. Това говори за човек, който дълбоко в себе си е ленив, каза си Брандън, обзет от желание Блейк да приключи със злорадото мълчание и да каже каквото имаше да казва.

— Главен инспектор Франклин искаше да ми съобщи за един арест на негова територия — Блейк замълча, но Брандън нямаше намерение да го моли да продължи. Най-сетне каза: — министерството ще трябва да промени плановете си за новия екип за разследване на особено тежки престъпления. Карол Джордан е била арестувана за шофиране в нетрезво състояние — той се обърна с лице към Брандън. — Е, това е. Надявам се да имаш първа резерва.

Карол никога не се беше чувствала по-сурово наказана. Унижението да приеме освобождаване под гаранция беше достатъчно неприятно, но да седи в ареста в очакване някой да се появи, за да поеме отговорността да я отведе у дома, я караше да се чувства опозорена. Беше виждала само откъслеци от обичайния съботен парад на мрачни сцени от ада, когато оставяше там хората, които сама бе арестувала. Никога не ѝ се бе случвало да изтърпява постоянната процесия от хора, обезумели от наркотици и пиене, хора, насинени и окървавени от травми, счетени за прекалено маловажни, за да налагат посещение в болницата, хора без задръжки и без желание да ги придобият в близкото бъдеще. Коктейлът от миризми беше отблъскващ — пот; алкохол, тютюнев дим, повърнато, урина, от време на време и с примеси на нещо неописуемо и за щастие трудно определимо.

И тя беше в центъра на всичко това. Нямаше къде да се скрие. Голата дървена пейка с крака, завинтени за пода, която минаваше по цялата стена, се намираше срещу преградата, която предпазваше сержанта от евентуални нападения. Онези, които чакаха следващия етап от преживяванията си в ареста, бяха оставени на пейката и седяха отпуснато на нея. Един-двама я огледаха така, сякаш я виждаха като неочаквана възможност в съсипаната им вечер, но повечето бяха прекалено пияни, надрусани, измъчвани от болка или ужасени, за да ѝ обърнат внимание. Тя настръхваше, ако някой от тях я докоснеше случайно.