Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

И като че ли всичко това не беше достатъчно неприятно, а трябваше да преглътне и срама от необходимостта някой да я измъкне оттук. Всичко щеше да бъде търпимо, ако тя си оставаше господарка на собствената си съдба. Но не, и това ѝ бе отнето заедно с достойнството. Трябваше да се обади на Тони и да го повика тук посред нощ, за да я спасява от нея самата. Какво говореше за нея фактът, че той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне с абсолютна увереност, че ще зареже всичко, за да ѝ помогне? Мъж, женен за работата си, в която се грижеше за хора с толкова разбита психика, че не им се позволяваше да общуват с останалата част от човечеството. Мъж, който упорстваше да не се отказва от нея, въпреки че тя го бе обвинявала за всички нещастия в собствения си живот.

Карол въздъхна толкова тежко, че наркоманът до нея трепна и подскочи, като че ли беше забравил, че в помещението има и други хора.

— К’во? — извика той, озъртайки се уплашено.

Тя се отдръпна леко и си каза да престане със самосъжалението. „Положението можеше да е по-тежко, ти самата можеше да си една от тези изгубени души.“ Вместо това трябваше да си напомни всички причини, поради които трябваше да приема Тони Хил като благословия. Не познаваше човек, който да разчита по-точно човешките същества и тяхното поведение. Той беше умен и пълен с изненади; приемеше ли те веднъж в своя свят, нямаше никаква опасност да се почувстваш отегчен. Беше верен и добър по свой специфичен начин, и умееше да я разсмива — макар и невинаги съзнателно. Отказа да я изостави напук на всичко, и надали друг би ѝ помогнал да се измъкне от ямата, в която се бе озовала, ако само тя му позволеше.

Навремето брат ѝ Майкъл я беше разобличил, че е влюбена в него. Тя не мислеше, че „любов“ е точната дума. Не мислеше дори, че съществува дума за сложната схема от чувства, която я обвързваше с Тони и него с нея. С когото и да било другиго такава степен на близост неминуемо би ги отвела в леглото.

Но въпреки съществуващото привличане, въпреки прелитащите искри и силата на чувствата, между двамата сякаш се издигаше ограда с пуснат по нея ток. И то в добрите дни.

А напоследък добри дни нямаше.

Тази вечер просто още един остър кол щеше да бъде забит в окопа, който ги разделяше. Още едно неоснователно искане щеше да бъде посрещнато с равнодушие, което бе по-лошо от гняв. Може би беше време тя да си признае, че тъгува за него повече, отколкото го обвинява.

Сержантът, който отговаряше за ареста, остави телефона и хвърли поглед към нея.

— Карол Джордан? В приемната чака някой, който е дошъл да ви вземе — той се озърна и се обърна към един полицай. — Шармън, бъди добро момче, отведи я в приемната. След ден-два ще получите потвърждение на датата, на която трябва да се явите в съда. Не забравяйте да се явите. Елате утре трезвена и ще си получите обратно ключовете на колата.

Тя мина след младия полицай през една врата, по коридора и после през друга врата, озовавайки се в приемна, която бе пълно копие на предната. Би могла да се намира в произволен полицейски участък където и да било в страната. Той беше там, седнал на пластмасов стол под един плакат с препоръки за безопасност на дома, съсредоточил се в някаква глупава игра на телефона си. Дори не вдигна глава, когато тя влезе в приемната.

Полицаят я остави и Карол прекоси стаята към мястото, където седеше Тони, чиито пръсти се движеха припряно по екрана.

— Благодаря, че дойде — каза тя.

Стреснат, Тони скочи от стола и едва не изпусна телефона.

— Карол — каза той и умореното му лице светна в усмивка. — Как си?

— Чувствам се напълно трезвена, но дрегерът не е съгласен с мен. Може ли да се махнем оттук?

Тони посочи вратата, която водеше към улицата и я последва мълчаливо навън, в лютия нощен студ.

— Паркирал съм зад ъгъла — каза той и тръгна напред, когато тя спря и го погледна въпросително.

Карол седеше сгушена на мястото до шофьора, докато Тони стържеше скрежта от предното стъкло с една кредитна карта. Тя не очакваше с нетърпение предстоящия разговор, но нямаше как да го избегне. Такава беше цената на спасяването ѝ, а разговорът не можеше да е по-неприятен от една нощ, прекарана в килия.

Най-сетне потеглиха в упорито мълчание. Когато стигнаха покрайнините на града, Тони каза:

— Ще трябва да ми показваш пътя. Не знам как достигна до вас от тази част на града.

— Оставаш на тази улица до моста Хебдън, после ще ти кажа къде да завиеш — за нея беше ново преживяване да пътува в кола, управлявана от Тони. По негласно споразумение досега винаги бе шофирала тя, независимо от това дали пътуваха по работа на полицията или не. В нейните очи Тони беше класически образец на лош шофьор. Лесно се разсейваше от присъствието на други участници в движението, да не говорим пък за собствените му мисли, натискаше колебливо спирачките, не беше уверен чие е предимството на кръстовищата и винаги караше с около четири мили под официално допустимата скорост, освен когато изцяло забравеше за съществуването ѝ. За щастие раздрънканото волво на Тони беше почти единственото превозно средство на пътя, така че щяха да ѝ бъдат спестени колебливите му опити за изпреварване по тесните пътища, по които предстоеше да минат.