Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Той прибира купичките си за супа, чиниите и чашите в един кашон и го занася в тойотата на обикновения човек.

Гробокопача се връща в стаята, гледа слабичкия Тай няколко минути, отново се чуди къде… щрак… къде е Запад, после го загръща с одеялото. Занася детето, леко като кученце, до колата и го поставя на задната седалка.

Гробокопача сяда зад волана, но не запалва двигателя веднага. Обръща се, за да погледа още малко момчето. Завива краката му с одеялото. Момчето носи скъсани маратонки.

Спомня си нечий глас. Чий? На Памела ли? На Уилям ли? На човека, който му казва какво да прави, ли?

— Спи…

Чакай, чакай, чакай.

— Спи… Щрак, щрак.

Изведнъж няма никаква Памела, нито Рут с парче стъкло в гърлото, нито човек, който му казва какво да прави.

Има само Тай.

— Спи спокойно — казва Гробокопача на неподвижното момче.

Тези бяха думите, които искаше да му каже.

Не е сигурен какво точно означават, но въпреки това ги казва.

Той запалва двигателя. Дава мигач и включва фаровете, след това се вмъква между другите коли.

22.05

Мястото на последния удар.

„… място, което ти показах — черн…“

Паркър Кинкейд стоеше с ръце на кръста пред черната дъска в лабораторията за анализ на документи. Взираше се главоблъсканицата пред себе си; „… място, което ти показах — черния…“

— Черния какво? — замисли се на глас доктор Евънс.

Кейдж вдигна рамене. Лукас говореше по телефона с криминолозите, участващи в огледа на „Рици лейди“. Затвори и съобщи на останалите от екипа, че както можеше да се очаква, уликите били съвсем малко. Бяха открили гилзи с някакви отпечатъци. Сега щели да ги вкарат в компютърната система за сравняване на отпечатъци и да изпратят резултатите по електронната поща. Други веществени доказателства не бяха открити. Свидетелите говореха за бял мъж на неопределена възраст с тъмно палто. Носел кафяв хартиен плик, в който вероятно бил автоматът. Бяха открили и някакви влакна. Криминолозите предполагаха, че са от плика, но и в това нямало нищо особено, което да ги насочи към източника.

Паркър се огледа:

— Къде е Харди?

Кейдж му разказа за инцидента в „Риц“.

Паркър кимна към Лукас:

— Изгони ли го?

— Не, но го направи на пух и прах — отговори Кейдж. — После му даде втори шанс. Сега е в библиотеката на долния етаж. Опитва да се реваншира.

Паркър погледна Гелър. Младият агент се взираше в екрана, докато компютърът напразно се опитваше да възстанови текста след „черн“. Хартията след тази дума бе по-силно повредена, отколкото на реда за „Рици лейди“.

Паркър направи няколко крачки, после спря. Загледа отново черната дъска. Имаше мъчителното чувство, че малко му остава да отгатне за какво става дума. Въздъхна.

Докато крачеше, се бе приближил до Лукас.

— Синът ти… добре ли е? — попита тя тихо.

— Да. Само малко се беше разтревожил.

Лукас кимна. На близкия монитор се появи съобщение: „Имате ново писмо.“ Тя се приближи, за да го прочете. Поклати глава:

— Отпечатъците върху гилзите са от един от пасажерите. Събирал си сувенири. Пак нищо.

Тя натисна бутона за запаметяване на съобщението.

Паркър загледа екрана:

— Кара ме да се чувствам безполезен.

— Кое?

— Електронната поща. Като специалист по документите имам предвид. О, благодарение на нея хората пишат повече, но…

— Но в наши дни не се пише толкова на ръка.

— Да.

— Жалко. Толкова добри улики се губят.

— Вярно е. Но за мен не това е тъжното.

— Тъжно ли?

Тя го погледна изпитателно. Очите ѝ вече не бяха студени, но това ненаучно определение сякаш я смущаваше, особено изказано от Паркър Кинкейд.

— За мен — обясни той — почеркът е част от характера на човека. Като чувството за хумор или въображението. Помисли само, това е единственото, което остава след смъртта ни. Написаното може да остане стотици години след нас. Хиляди. Чрез него ние най-пълно се приближаваме до безсмъртието.

— Част от характера на човека ли? Ама нали каза, че графоанализът бил шарлатанство.

— Не, искам да кажа, че написаното все пак е отражение на душата на човека. Няма значение как са изписани думите или какво казват, дори да са грешни и безсмислени. Важен е самият факт, че на някого са му дошли наум и ръката му ги е отразила на хартия. За мен това е истинско чудо.

Тя го слушаше с наведена глава, с поглед, забит в пода.