Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Той обаче го направи.

Заби ножа в гърдите ѝ, точно под златния кръст, който ѝ беше подарил същата сутрин, сутринта на Коледа. Каква хубава червена роза разцъфва върху блузата ѝ! Той отново забива ножа в гърдите ѝ и розата става по-голяма.

И — цялата в кръв в кръв в кръв — Памела тича към… къде? Къде? Към шкафа, да, към шкафа на горния етаж. Кърви и пищи:

— О Господи Господи Господи…

Памела пищи, вдига пистолета, насочва го към главата му, ръката ѝ разцъфтява като хубава жълта роза и той усеща удар в слепоочието.

След време се събуди.

Първото, което видя, бяха грижовните очи на човека, който му казва какво да прави.

Щрак, щрак…

Сега се обажда на гласовата си поща. Няма съобщения.

Къде се загуби този човек, който му казва какво да прави?

Няма обаче време за мислене дали е весел или тъжен, каквото и да означава това. Има време само да се приготви за последния удар.

Гробокопача отключва шкафа. Взима втория автомат, също „Узи“. Слага си миризливите гумени ръкавици и започва да зарежда.

Този път с два автомата. И без пликове. Два автомата и много, много куршуми. Човекът, който му казва какво да прави, го накара този път да застреля повече хора, отколкото е застрелял през целия си живот.

Защото това ще е последната минута от последния час от последната нощ на годината.

20.55

Запотен, Паркър Кинкейд нахълта в лабораторията за анализ на документи на ФБР.

Лукас излезе напред да го посрещне. Лицето ѝ бе по-бледо отпреди.

— Получих съобщението ти — каза тя. — Този репортер, Филипс, се е добрал до един от хората ни в куриерската служба. Някак си е узнал истинското ти име.

— Нали обещахте .

— Съжалявам, Паркър. Съжалявам. Информацията не е изтекла оттук. Не знам как е станало.

Доктор Евънс и Тоби Гелър мълчаха. Знаеха какво става, но като гледаха изражението на Паркър, явно не искаха да се намесват. Кейдж го нямаше в стаята.

Паркър им се беше обадил по мобилния телефон, докато хвърчеше със запалена сигнална лампа (беше я взел на заем от агентите пред дома си) от Феърфакс към центъра. Умът му трескаво работеше. Как да намали пораженията от тази катастрофа? Бе искал само да помогне, да спаси няколко живота. Това беше единственият му мотив, да спаси няколко деца. А ето какво ставаше сега…

Сега щяха да го лишат от собствените му деца.

„Краят на света…“

Представяше си какъв кошмар щеше да настане, ако Джоан успее да получи дори само частични родителски права върху децата. Скоро щеше да ѝ писне да се прави на майка. Ако не наеме детегледачка, щеше да ги оставя сами. Щеше да им се кара. Щеше да се наложи сами да си търсят какво да ядат, сами да си перат дрехите. Той бе отчаян.

Защо изобщо се беше замислил върху молбата на Кейдж?

На близката маса бе поставен малък телевизор. Паркър го включи. Рекламите свършиха и на екрана се появиха усмихнатите лица на новинарския екип на ВЛПТ.

— Къде е Кейдж? — попита гневно Паркър.

— Не знам — отвърна Лукас. — Сигурно някъде на горния етаж.

Не можеше ли да се преместят в друг щат? — мислеше отчаяно той. Не, Джоан нямаше да се откаже и съдът във Вирджиния пак щеше да упражни правомощията си.

На екрана онзи мръсник Филипс вдигна очи от купчина листове и погледна камерата с престорена загриженост.

— Добър вечер. Аз съм Слейд Филипс… Единайсет души бяха убити и двайсет и деветима — ранени, преди час в третото от серията нападения на престъпника, тероризиращ тази вечер Вашингтон. Ще представим специален репортаж с извънредни интервюта с близки на жертвите и с представители на полицията. Освен това ВЛПТ разполага с уникален запис от последното местопрестъпление, от яхтата, закотвена край брега на Потомак.

Паркър стисна юмруци.

— ВЛПТ научи също така, че полицията и агентите на ФБР са били изпратени по погрешка в един хотел, където се е смятало, че ще бъде следващият удар на убиеца. В резултат на това в близост до яхтата са останали прекалено малко служители на реда, за да реагират по съответен начин на нападението. Не се знае със сигурност кой е виновен за този провал, но информирани източници ни… ни докладваха…

Гласът на Филипс заглъхна. Той извъртя глава, вероятно за да чуе някого в малкия микрофон в ухото си. Погледна вдясно от камерата и леко се намръщи. Последва кратка пауза, след което явно се примири с това, което му бяха казали, и, издекламира: