Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Ще извикам адвоката си и…

Гневът я заслепи. Тя го погледна в очите и насочи пръст към гърдите му:

— Кмете, това е моя операция и вие ми пречите. Ще ви оставя да си тръгнете в компанията на агент Ардъл или, Бог ми е свидетел, ще ви изпратя в ареста. От вас зависи.

Последва мълчание. Лукас отмести очи от кмета, заоглежда внимателно паркинга, тротоарите, тъмните ъгли. Някаква следа от някой, който може да бъде Гробокопача.

— Добре — склони Кенеди. Кимна към хотела: — Но ако тази вечер се пролее кръв, на вас ще ви тежи на съвестта.

— Такава ми е работата — отвърна тя; спомни си, че същото бе казала и на Кинкейд. — Хайде, Си Пи.

Агентът придружи кмета до лимузината му. Джефрис загледа злобно Лукас, но тя му обърна гръб и двамата с Кейдж се върнаха в хотела.

— По дяволите! — изруга Кейдж.

— Не, мисля, че всичко е наред. Не вярвам Гробокопача да е забелязал нещо.

— Не това имах предвид. Помисли само: щом Кенеди знае, че сме тук, значи информацията е изтекла отнякъде. Кой, по дяволите, мислиш, че се е разприказвал?

— О, много добре знам кой е.

Тя извади телефона си и набра.

— Детектив — изсъска Лукас; с мъка сдържаше гнева си, — знаеш, че информацията за тактическите операции е строго секретна. Би ли ми изтъкнал основателна причина да не те изправя на съд за това, което си направил?

Тя очакваше Лен Харди да отрича или поне да измисли някакво тъпо оправдание, че е сгрешил или че са го подмамили, но за нейна изненада той отвърна рязко:

— Правѝ каквото щеш, но Кенеди искаше възможност да преговаря с престъпника и аз му я дадох.

— Защо?

— Защото ти си готова да жертваш живота на… колко — десет души? Двайсет?

— Ако така ще спра убиеца — да!

— Кенеди каза, че ще преговаря с него. Ще го убеди да вземе парите. Той…

— Знаеш ли, че се появи с някакъв скапан телевизионен екип?

— Какво? — заекна Харди.

— Телевизионен екип. Всичко е било театър за пред медиите. Ако Гробокопача беше видял прожекторите и униформените полицаи… просто щеше да си тръгне и да намери друга мишена.

— Той твърдеше, че искал да говори с него. Не предполагах, че ще го използва да си вдига имиджа.

— Е, точно за това искаше да го използва.

— Гробокопача…

— Не мисля, че е видял нещо.

Последва кратко мълчание. Харди въздъхна:

— Съжалявам, Маргарет. Просто исках да направя нещо. Не исках да загиват повече хора. Съжалявам.

Лукас стисна по-силно апарата. Знаеше, че трябва да го изгони, да го изрита от екипа. Вероятно да докладва и пред Полицейската дисциплинарна комисия. Представи си обаче как младият мъж се връща унил в дома си, дом, тих като онзи, в който се бе прибирала всяка вечер през годината след смъртта на Том и Джоуи — тишина, от която болеше, сякаш любимият ти е ударил плесница. Той щеше да прекара нощта сам, съкрушен от тъга по Ема — любимата жена на границата между живота и смъртта.

Харди явно усети колебанието ѝ, защото помоли:

— Няма да се повтори. Дай ми шанс…

— Добре, Лен. Ще говорим по-късно.

— Благодаря, Маргарет.

— Трябва да продължаваме с операцията.

Тя изключи рязко телефона и ако Харди каза нещо друго, не го чу. Върна се във фоайето на „Риц-Карлтън“.

Лукас за втори път извади пистолета, скри го отстрани под сакото си и започна да обикаля из тълпата. Кейдж потропа по часовника си. До осем оставаха пет минути.

Те гледаха тъмните води през парапета и се шегуваха за „Титаник“, ядяха скаридите и оставяха пилешките дробчета, говореха за вино и за лихви, и за предстоящи избори, и за политически скандали и гафове.

Повечето мъже носеха смокинги или официални костюми, повечето жени бяха в тъмни рокли, стигащи на два сантиметра над дъските на палубата.

— Не е ли красиво? Вижте само каква гледка.

— Ще видим ли фойерверките?

— Къде се загуби Ханк? Отмъкна ми бирата.

На яхтата имаше стотина развеселени пасажери. Корабчето разполагаше с три палуби и четири бара. Сред празничната тълпа цареше оживление.

Адвокати и лекари, откъснали се за няколко часа от проблемите на клиентите и пациентите си. Родители, отдъхващи си от грижите покрай децата. Любовници, замечтали се за празна каюта.

— … и какво ще прави чух че щял да се кандидатира но избирателите не стрували защо му трябва о ами Сали Клер Том наистина ли са наели тази къща в Уорънтън е не знам как могат да си го позволят…

Минутите течаха, наближаваше осем.

Всички бяха щастливи.