Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Във фоайето Лукас и Кейдж оглеждаха гостите, портиерите, служителите. Никой не отговаряше на неясната им представа за Гробокопача. Лукас си даде сметка, че ръцете им са вързани.

— Кажи нещо забавно — прошепна тя.

— Какво?

— Набиваме се на очи. Правѝ се, че ми говориш нещо.

— Добре — усмихна се широко Кейдж. — Та какво мислиш за Кинкейд?

Въпросът я свари неподготвена:

— За Кинкейд ли? Какво имаш предвид?

— Просто се опитвам да завържа разговор — оправда се той, вдигна рамене. — Какво мислиш за него?

— Не знам.

— А, знаеш, знаеш.

— Умен е, не просто природноинтелигентен.

Кейдж вдигна рамене в знак на съгласие:

— Добре. Това ми харесва.

Замълча.

— Накъде биеш? — попита тя.

— А, нищо. Нали се правим, че разговаряме.

Добре.

„Съсредоточѝ се…“

Огледаха още десетина души. Тя отхвърли възможността да са убийци по причини, които чувстваше инстинктивно, но не можеше да обясни.

„Природноинтелигентен…“

— Добър човек е, а? — изтърси след известно време Кейдж. — Кинкейд, де.

— Да. Много ни помогна.

Кейдж се засмя по характерния си начин — сякаш искаше да каже: „Хванах ли те натясно?“.

— Помогна ни — повтори думите ѝ.

Пак замълчаха.

— Загубил родителите си малко след като завършил колежа — продължи високият агент. — После дойде онази битка за родителските права преди няколко години. Жена му е психопат.

— Сигурно му е било тежко — съгласи се Лукас. Изведнъж се шмугна в тълпата. Беше забелязала един посетител с подозрителна подутина под сакото. Бързо позна, че е мобилен апарат, и се върна при Кейдж. Неволно попита:

— Какво е станало? С родителите му?

— Катастрофа. Една от онези нелепи случайности. На майка му ѝ открили рак, но успели да ѝ го изрежат навреме. Някакъв камион обаче се врязал в колата им на Деветдесет и пета, когато отивали към „Джонс Хопкинс“ за химиотерапията. Баща му бил професор. Срещали сме се няколко пъти. Симпатичен човек беше.

— Така ли? — промърмори разсеяно тя.

— История.

— Какво?

— Това преподаваше бащата на Кинкейд. История.

Пак замълчаха.

— Искам просто да си бъбрим някакви глупости, Кейдж — заяви накрая Лукас. — Не да ми търсиш гадже.

— Ама така ли ти прозвуча? И през ум не ми е минало! Само казвам, че човек не среща много хора като Кинкейд.

— Да, да. Виж, хайде да не се разсейваме, Кейдж.

— Аз не се разсейвам. И ти не се разсейваш. Той се чуди защо си му толкова сърдита.

— Много просто. Не се грижеше за собствената си безопасност. Нали му го казах. Разбрахме се. Край.

— Той е порядъчен човек. Държи на думата си. И е умен, странно нещо е разумът. Да го видиш само как разгадава ребуси!

— Да. Сигурна съм, че е страхотен.

„Съсредоточѝ се.“

Тя обаче не можеше да се съсредоточи. Постоянно мислеше за Кинкейд.

Значи в неговия живот имало голяма глава „Нещастни случаи“ — смърт и развод. Своенравна жена и усилия да отгледа сам децата си. Това обясняваше част от онова, което ѝ бе направило впечатление у него. Стените.

Кинкейд…

Изведнъж се сети за картичката.

Картичката от Джоуи.

От екскурзията, от която никога не се завърнаха — Том и Джоуи бяха при свекъра и свекърва ѝ в Охайо. Точно преди Деня на благодарността. Шестгодишният ѝ син ѝ бе изпратил картичка от летището точно преди да се качат на злополучния самолет. Вероятно не повече от половин час преди машината да се разбие в замръзналите нивя.

Момченцето обаче не е знаело, че му е нужна марка, за да изпрати картичката. Сигурно я беше пуснало в пощенската кутия, преди баща му да забележи какво прави.

Пристигна една седмица след погребението. На разноски на получателя. Тя плати и три часа си игра да махне пощенската марка, залепена върху част от писмото на сина ѝ.

„Много ни е весело, мамо. Баба и аз правихме сладки. Липсваш ми. Обичам те, мамо…“

Картичка от призрака на сина ѝ.

В момента беше в чантичката ѝ. Яркочервен залез над Средния Запад. Венчалната си халка държеше при другите бижута, но картичката щеше да носи постоянно със себе си до последния си час.

Шест месеца след катастрофата Лукас занесе копие от картичката за анализ на почерка на сина си.

— Който е написал това, е изобретателен и добросърдечен — бе казала специалистката по графоанализ. — Ще порасне хубав мъж. Умен и честен. И ще дарява близките си хора с много любов. Цяло щастие е да имаш такъв син.

За още десет долара специалистката ѝ записа думите си на касета. Лукас слушаше записа веднъж на няколко седмици. Сядаше в тъмната стая, запалваше свещичка, сипваше си една чаша (или две) и слушаше какъв е щял да бъде синът ѝ.