Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Той отива в кухничката и отваря консерва супа. Сипва част от нея в една купичка. Поглежда хилавите ръце на момчето и сипва още фиде. Повече фиде. Затопля я на микровълновата печка точно за шейсет секунди. Така е според инструкциите, за да стане супата гореща. Поставя купичката пред момчето. Подава му лъжица.

Момчето гребва веднъж. После пак. Спира да яде. Поглежда телевизора. Малката му глава с форма на куршум се поклаща, очите му се притварят и Гробокопача разбира, че е уморено. Така правят главата и очите на Гробокопача, когато е уморен.

Двамата с момчето много си приличат, решава той.

Гробокопача посочва леглото. Но момчето го поглежда уплашено и не помръдва. Гробокопача посочва дивана и момчето става и отива на дивана. Ляга. Без да откъсва поглед от телевизора. Гробокопача взима одеяло и завива момчето.

Гробокопача поглежда телевизора. Показват още новини. Той намира канала за реклами. За сандвичи, за коли, за бира.

Такива неща.

Той казва на момчето:

— Как… щрак… как се казваш?

Момчето го поглежда с полузатворени очи:

— Тай.

— Тай — казва Гробокопача. Повтаря си името няколко пъти наум. — Излизам… Излизам навън.

— Аманал’савърнеш?

Какво иска да каже? Гробокопача поклаща глава — главата с малка вдлъбнатина над слепоочието.

— Нали ще се върнеш? — повтаря момчето.

— Ще се върна.

Момчето затваря очи.

Той се замисля какво друго да каже на Тай. Има няколко думи, които му се струва, че иска да му каже, но не си ги спомня. И без това няма значение, защото момчето вече спи. Гробокопача придърпва одеялото.

Отива при шкафа, отключва го и изважда една кутия патрони. Слага си гумени ръкавици и зарежда два пълнителя за автомата, след това прекарва петнайсет минути в подменяне уплътнението на заглушителя. Пак заключва шкафа.

Момчето продължава да спи. Гробокопача чува дишането му.

Поглежда скъсания плик с кученцата. Помисля си да го смачка и да го хвърли, но си спомня, че Тай го гледаше и явно го харесваше. Харесваше кученцата. Гробокопача изглажда плика и го оставя до момчето, така че, като се събуди, докато него го няма, да види кученцата и да не се страхува.

Гробокопача няма вече нужда от плика с кученцата.

— Вземи плътен кафяв плик за третия път — му беше заръчал човекът, който му казва какво да прави.

И Гробокопача ще вземе кафяв хартиен плик.

Момчето се извърта на дивана, но продължава да спи.

Гробокопача пъха автомата в кафявия плик, слага си тъмното палто и ръкавици и излиза.

Качва се на колата си, хубава „Тойота Корола“.

Обича тези реклами.

„Оооо, обикновени люде…“

Обича ги повече от това: „О, какво чувство…“

Гробокопача знае как да кара. Той е много добър шофьор. С Памела обичаха да карат. Когато тя седеше на волана, караше бързо, когато шофираше той, караше бавно. Нея я глобяваха, а него — никога.

Той отваря жабката. Вътре има няколко пистолета. Той взима един и го прибира в джоба си.

— След театъра — беше го предупредил човекът, който му казва какво да прави, — ще изпратят много полицаи да те търсят. Трябва да внимаваш. Помни, ако някой види лицето ти…

Помня.

Паркър беше с Роби в стаята му. Детето седеше на леглото, Паркър — на люлеещия се стол, купен от един антикварен магазин.

По пода бяха разхвърляни двайсетина играчки, в стария телевизор бе включено устройство за видеоигри „Нинтендо“. Стените бяха облепени с плакати от „Междузвездни войни“. Люк Скайуокър. Дарт Вейдър…

„Талисманът ни за вечерта…“

Кейдж го беше казал, но Паркър се стараеше да не мисли за Кейдж. Нито за Маргарет Лукас. Нито за Гробокопача. Сега четеше на сина си. От „Хобит“.

Роби слушаше с огромен интерес, въпреки че баща му беше чел приказката неизброими пъти. Винаги я четяха, когато момчето се уплашеше от нещо, заради сцената с побеждаването на свирепия дракон. Тази част на книгата му вдъхваше смелост.

Когато Паркър влезе вкъщи преди по-малко от час, лицето на детето просветна. Той хвана сина си за ръка и го изведе в задния двор. Търпеливо му показа за пореден път, че там няма никой, нито в храстите, нито в гаража. Решиха, че побърканият стар господин Джонсън пак е пуснал кучето, без да затвори вратата на двора си.

Стефи също прегърна баща си и попита как е приятелят му, онзи в болницата.

— Добре е — отвърна Паркър.

Опита да открие някаква истина в твърдението си, но не успя да зърне и частичка. О, чувството за вина на родителите…