Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Един ден обаче се случи Инцидентът.

През юни, преди четири години.

Паркър се прибра от работа в лабораторията на Бюрото и откри, че Джоан я няма. Хухалите бяха поверени на бавачка. Това, само по себе си, не беше нито необичайно, нито обезпокоително. Но когато се качи на горния етаж при децата, веднага забеляза, че нещо не е наред. Стефи и Роби седяха в детската спалня и редяха конструктор. Стефи изглеждаше отпаднала. Погледът ѝ беше замъглен, лицето ѝ — мокро от пот. Паркър забеляза, че е повърнала по пътя за банята. Сложи я да си легне и ѝ премери температурата — беше нормална. Паркър не се изненада, че бавачката не е забелязала, че на Стефи ѝ е лошо. Децата се притесняват, когато повърнат или нацапат гащите, и се крият. Момиченцето, изглежда, криеше и още нещо.

Момченцето все хвърляше тревожни погледи към раклата за играчки. („Първо наблюдавай очите им — пишеше в «Ръководство за самотни родители». — После слушай какво ти говорят.“) Паркър се приближи до раклата и Роби заплака и взе да го моли да не я отваря. Той, разбира се, я отвори. И застина. Пред него лежаха няколко бутилки водка, скрити от Джоан.

Стефани бе пияна. Беше се опитала да имитира майка си, пиейки водка „Абсолют“ от чашката си с Мечо Пух.

— Мама каза да не издаваме на никого тайната ѝ — проплака момченцето. — Каза, че ще побеснееш, ако разбереш. Каза, че ще ни се караш.

Два дни по-късно той подаде молба за развод. Нае добър юрист и уведоми Службата за защита на детето, преди Джоан да подаде фалшива жалба за побой, както предвиждаше адвокатът му.

Тя се съпротивляваше. Съпротивляваше се с всички сили, но това беше като борба да запази някоя лъскава играчка или спортна кола, не нещо, което ти е по-ценно от живота.

В крайна сметка, след няколко мъчителни месеца и изразходването на десетки хиляди долари, децата най-после останаха само негови.

Той бе решил да уреди живота си, за да могат хухалите да заживеят нормално.

И успяваше — поне през последните четири години. Сега обаче тя отново се беше заела с него и подновяваше опитите да промени решението за настойничество.

„О, Джоан, защо го правиш? Помислила ли си поне веднъж за тях? Не си ли разбрала, че нашето самолюбие — самолюбието на родителите — трябва да се изпари без следа, щом стане дума за децата ни?“ Ако наистина смяташе, че за Роби и Стефи ще е по-добре да прекарват времето си поравно между него и Джоан, би се съгласил на секундата. Той обаче не мислеше така.

Смяташе, че това ще е катастрофа за тях. Затова щеше да се бори със зъби и нокти в съда и в същото време да се постарае да им спести вълненията. В такива ситуации човек трябва да воюва на два фронта: да се биеш с врага и да победиш собственото си желание да споделиш болката си с децата. Това обаче е невъзможно.

— Татко — обади се ненадейно Роби. — Защо спря да четеш?

— Помислих, че си заспал.

— Просто клепачите ми си почиваха. Уморени са. Аз обаче не съм.

Паркър погледна часовника: 19.45. Петнайсет минути до…

„Не, не мислѝ за това.“

— Носиш ли си щита? — попита той сина си.

— Ето го.

— И моят е тук.

Вдигна книгата и отново зачете.

19.45

Маргарет Лукас заразглежда гостите в хотел „Риц-Карлтън“.

Двамата с Кейдж стояха близо до входа във фоайето, където се събираха стотици гости за официалните вечери и приеми. Лукас носеше собственоръчно скроено и ушито тъмносиньо костюмче. Беше изработено от скъп вълнен плат и горната част прилепваше плътно по тялото ѝ. Отдолу носене дълга плисирана пола. Бе предвидила специален процеп на сакото, за да е сигурна, че тежкият „Глок 10“ на бедрото ѝ няма да развали хубавата линия на дрехата. Костюмчето много подхождаше за опера или скъпи ресторанти, но по стечение на обстоятелствата тя го бе носила само на сватби и погребения. Наричаше го „сватбарско-гробарския костюм“.

Осем без петнайсет.

— Нищо, Маргарет — прозвуча в слушалката ѝ гласът на Си Пи Ардъл.

Той стоеше на входа откъм гаража и се правеше на подпийнал гуляйджия. Беше в износени дънки и черно кожено яке. На главата си имаше шапка на „Червенокожите“, но не за да му топли, а защото нямаше коса, която да закрива слушалката на радиостанцията му. Около хотела бяха разположени още шейсет и петима цивилни агенти и носеха повече оръжие, отколкото на оръжейно изложение.

Търсеха човек, за когото практически не знаеха как изглежда.

Вероятно бял, вероятно среден на ръст.

Вероятно със златно кръстче на врата.