Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Когато Паркър и Роби тръгнаха към горния етаж, за да четат приказката, Стефи ги изпрати с поглед, пълен със съчувствие. При други обстоятелства щеше да се присъедини към тях, но сега разбра, че трябва да ги остави сами. Паркър бе научил едно нещо за децата си: Може да се боричкат и да се карат, но когато едното преживява трудни моменти (като спомените за Лодкаря например), другото инстинктивно разбира какво трябва да направи.

— Ще приготвя на Роби изненада за десерт — обяви момченцето и се шмугна в кухнята.

Докато четеше, Паркър хвърляше по някой и друг поглед към лицето на сина си. Момченцето седеше със затворени очи и изглеждаше напълно спокойно. (Откъс от „Ръководство за самотния родител“: „Понякога не е нужно да обясняваш нещо на децата си, нито да ги поучаваш, нито да им даваш пример със собственото си поведение. Просто трябва да си с тях. Нищо повече.“)

— Искаш ли да продължавам? — прошепна той.

Детето не отговори.

Паркър остави книгата в скута си и загледа сина си, поклащайки се с люлеещия се стол.

Съпругата на Томас Джеферсън, Мария, се споминала наскоро след раждането на третата им дъщеря (момиченцето пък починало на двегодишна възраст). Джеферсън никога не се оженил повторно и положил всички усилия да отгледа другите си две деца. Като политик и държавник той често отсъствал от къщи, ситуации, които много мразел. Писмата били начинът да поддържа връзка с децата си. Написал хиляди страници до момичетата, в които им изразявал съчувствие, предлагал им съвети, споделял проблеми и им засвидетелствал обичта си. Паркър познаваше Джеферсън толкова добре, колкото собствения си баща, и знаеше писмата му наизуст. Спомни си едно, от времето, когато Джеферсън бил вицепрезидент, в разгара на жестоки политически борби между враждуващите партии от онзи период.

„Скъпа Мария, преди два дни получих писмото ти от 21 януари. То озари с ярки лъчи отчаяното ми сърце. Заобиколен от постоянни грижи, злоба и коварство, заточен в щат, където на никое добро дело не се отвръща със същото, аз чувствам радост само когато нещо ме накара да си спомня за семейството си.“

Докато гледаше сина си, докато слушаше как дъщеря му трака с тигани на долния етаж, той се замисли, както често се случваше, дали се грижи добре за собствените си деца.

Колко нощи не можеше да спи заради тези тревоги.

Все пак бе отделил децата от майка им. Това, че съдът и приятелите му (и повечето приятели на Джоан) бяха на мнение, че това е единственото разумно нещо в случая, не го успокояваше ни най-малко. Бе станал самотен баща не по прищявка на злата съдба, както Джеферсън; не, Паркър сам беше взел решението.

Дали наистина го бе направил заради децата? Или за да избегне собствените си разочарования? Тази мисъл често го измъчваше. Преди да се оженят, Джоан му се беше сторила толкова добра, толкова очарователна. Впечатлението, което създаваше, обаче бе по-скоро театър. Всъщност тя беше самолюбива и пресметлива. Менеше настроенията като дрехи — държеше се страхотно за известно време, после в продължение на дни изпадаше в пристъпи на гняв, подозрения и параноя.

Като се запозна с Джоан, той тъкмо бе видял колко се променя животът, когато си още млад и родителите ти починат. Границата между теб и смъртта сякаш се стопява. Започваш да търсиш или кой да се грижи за теб, или, както бе в случая с Паркър, за кого да се грижиш.

„Не мислиш ли, че така е най-добре? Никой да не се грижи за никого. Това е правило. Можеш да си го запишеш.“

Затова никак не беше чудно, че избра жена, която, макар и красива и очарователна, бе непостоянна в настроенията си и неспособна да се справя сама в живота.

Естествено, скоро след раждането на хухалите, когато се ожениха и се наложи да поемат по-голяма отговорност и дори да жертват личния си живот, Джоан стана още по-претенциозна и своенравна.

Паркър опита всичко. Обикаляха по психолози, отделяше ѝ повече време, отколкото на работата си и на децата, опитваше да я развеселява, уреждаше забавления, водеше я на екскурзии, приготвяше закуски и вечери за цялото семейство.

Между тайните, които Джоан бе скрила от него, обаче беше наследственият алкохолизъм в семейството ѝ и той остана страшно изненадан да открие, че тя пие много повече, отколкото е предполагал. От време на време опитваше да спре и ходеше при лекари, но винаги се проваляше.

Отчуждаваше се все повече и повече от него и от децата, все по-често запълваше времето си със забавления и капризи. Ходеше на уроци по готварство, купуваше си скъпи коли, пазаруваше безполезни вещи, прекарваше часове в един луксозен спортен клуб (където се запозна с настоящия си съпруг, Ричард). Но винаги успяваше да го измами с обещания да се промени.