Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Ръкавите на изработената по поръчка риза на Уендъл Джефрис бяха навити до лактите, откривайки здравите му черни ръце.

Има предвид Слейд Филипс, даде си сметка Кенеди.

Бяха в кабинета. Кметът току-що бе участвал в поредната смущаваща пресконференция. Присъстваха само десетина журналисти, а и те, дори по време на изказванията му, говореха по мобилни телефони и проверяваха пейджъри с надеждата да получат повече сведения от по-добри източници. Как да ги упрекнеш? За Бога, той нямаше какво да им каже. Можеше само да им съобщи за състоянието на някои от жертвите, които бе посетил в болницата.

— В девет ще излезе със специален репортаж — съобщи му Джефрис.

— Какво ще говори?

— Не ми каза. Смята, че би било неетично.

Кенеди се протегна на дивана — имитация на антикварна мебел, закупена от предшественика му. Облегалките за ръцете само дето не се бяха откъртили. Бе вдигнал крака върху една евтина възглавница; под единия крак на дивана беше пъхнат нагънат вестник, за да не се клати.

Кенеди погледна месинговия часовник:

„Скъпи господин кмете, благодарим ви много, че дойдохте да разговаряте с нас днес. За нас беше голяма чест да ви слушаме. Вие сте много добър с нас, децата и учениците, и искаме да ви посветим този подарък, който се надяваме да харесате…“

Голямата стрелка отбеляза още една минута. След един час, помисли си той, колко още щяха да са мъртви?

Телефонът иззвъня. Кенеди го погледна равнодушно и остави Джефрис да вдигне.

— Ало?

Мълчание.

— Да. Изчакайте. — Чернокожият подаде слушалката на Кенеди: — Ето нещо интересно.

Кметът взе слушалката:

— Да?

— Кмет Кенеди?

— Същият.

— Лен Харди се обажда.

— Детектив Харди?

— Да. Някой… някой друг слуша ли?

— Не. Това е личната ми линия.

Детективът се подвоуми, после каза:

— Мислех си… Мислех си за разговора ни.

Кенеди свали краката си от възглавницата.

— Продължавай, синко. Къде си?

— На Девета улица. В щабквартирата на ФБР.

Последва мълчание.

— Смело — подкани го кметът.

— Не мога да стоя повече със скръстени ръце. Трябва да направя нещо. Мисля, че тя греши.

— Лукас ли?

— Откриха къде ще е следващият удар. На Гробокопача, убиеца.

— Така ли? — Кенеди стисна силно слушалката. Направи знак на Джефрис да му даде лист и химикалка. — Къде?

— В „Риц-Карлтън“.

— Кой от двата?

— Не са много сигурни. Вероятно в Пентагон Сити… Но, господин кмете, тя не иска да ги евакуира.

— Какво?

— Лукас не иска да евакуира хората от хотела. Тя…

— Чакай. Знаят къде ще е ударът, а тя няма да съобщи на никого, така ли?

— Не, ще използва гостите като примамка. Няма как иначе да го нарека. Та, замислих се над думите ви. Реших, че трябва да ви се обадя.

— Постъпихте правилно, полицай.

— Надявам се, наистина се надявам. Не мога да говоря повече, господин кмете. Просто трябваше да ви го съобщя.

— Благодаря.

Кенеди затвори и стана от дивана.

— Какво ти каза? — попита Джефрис.

— Знаем коя е следващата цел. „Риц“. Обади се на Реджи, искам колата веднага. И полицейски ескорт.

— А репортери? — попита Джефрис, докато кметът се отдалечаваше към вратата.

Кенеди го погледна красноречиво.

Двамата седят в неловко мълчание, рамо до рамо, със скръстени ръце, в хотелската стая на Гробокопача.

Гледат телевизия.

Смешно.

Кадрите са познати на Гробокопача.

Кадрите са от театъра. Мястото, където трябваше да се развърти, както преди време в гората на Кънектикът, и да изпрати куршумите в милионите листа. Театърът, където искаше да се развърти, където трябваше да се развърти, но не успя.

Театърът, където… щрак… където страшният човек с издадената челюст и високата шапка искаше да го убие. Не, не той… Където полицаите дойдоха да го убият.

Той поглежда момчето, момчето гледа телевизия.

— Мамка му — казва момчето, както изглежда, без никаква причина.

Също като Памела.

Гробокопача набира номера на гласовата си поща и чува женския глас:

— Нямате нови съобщения.

Затваря.

Гробокопача няма много време. Поглежда часовника си. Момчето също го поглежда.

То е слабо и измъчено. Кожата около дясното му око е малко по-тъмна от останалата и Гробокопача знае, че мъжът, когото бе застрелял, много го е бил. Мисли, че се радва, задето е убил онзи мъж. Каквото и да означава „да се радваш“.

Гробокопача се чуди какво ли ще си помисли човекът, който му казва какво да прави, за момчето. Изрично му бе казал да убива всеки, който види лицето му. А момчето го беше разгледало много добре. На него обаче… щрак… обаче не му се вижда… щрак… справедливо да го убива.