Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Да се заемем с откъса „… три километра. Р…“ Виж дали някоя от буквите в отделните парченца не пасва. Можеш ли да ги сглобиш?

Гелър се засмя:

— Страхотна идея. Ще сканираме бележката. Така ще имаме стандарт от всички букви. След това ще снимаме парченцата с дигиталния апарат на инфрачервен филтър, за да премахнем фона на обгорената хартия. Така ще получим само фрагменти от букви. После ще ги сглобя на компютъра.

— Ще стане ли? — попита Харди.

— Разбира се. Само не знам колко време ще ни отнеме.

Гелър извади дигиталния фотоапарат и направи няколко снимки на листа от обгорения бележник и на писмото до кмета. Свърза апарата с компютъра и започна да прехвърля снимките.

Пръстите му затанцуваха по клавиатурата. Останалите запазиха мълчание.

Пронизителен звън на клетъчен телефон ги стресна.

Паркър подскочи от изненада и бързо извади телефона си. На дисплея бе изписан домашният му номер.

— Ало?

— Паркър — прозвуча гласът на госпожа Кавано.

Сърцето му подскочи. В слушалката се чуваше хлипането на Роби.

— Какво е станало? — попита той, опитвайки да потисне тревогата си.

— Всички са добре — побърза да го успокои тя. — И Роби е добре. Само малко се уплаши. Сторило му се, че в задния двор се криел някакъв мъж. Лодкаря.

Само това не…

— Няма никой. Запалих външната лампа. Кучето на господин Джонсън пак се отвързало и скачаше из храстите. Нищо страшно. Роби обаче се уплаши.

— Дай да го чуя.

— Татко? Татко!

Момченцето заекваше от ужас. Никой друг звук не можеше да разтревожи Паркър повече от този. Той опита да си придаде бодър тон:

— Здравей, Роби! Какво става?

— Погледнах навън…

Детето заплака. Паркър затвори очи. Ужасът на сина му се предаваше и на него. Момченцето продължи:

— И ми се стори, че го видях. Лодкаря. Беше… Страшно.

— Не се ли сети, че там има само храсти? Утре ще ги отрежем.

— Не, този път беше при гаража.

Паркър се ядоса на себе си. С целия си мързел бе оставил вратата на гаража отворена, а вътре беше пълно с боклуци, които можеха да заприличат на човек в тъмното.

— Помниш ли какво правим в такива случаи?

Мълчание.

— Роби? Помниш ли?

— Взимам си щита.

— Много добре. Ами шлема? — Паркър вдигна поглед и забеляза, че Лукас го съзерцава в унес. — Сложи ли си шлема?

— Да — отвърна момченцето.

— А лампите?

— Ще ги включим.

— Колко лампи?

— Всички до последната — изрецитира момченцето.

О, тежко му беше да слуша гласа на сина си… И да знае какво му предстои. Огледа лабораторията, лицата на хората, които за една вечер се бяха превърнали в нещо повече от братя за него. Помисли си: „Можете, с малко късмет и силна воля, да преживеете без жените си, без приятелите си, без колегите си. Но не и без децата си. Никога. Те притежават сърцето ти завинаги.“ По телефона каза:

— Идвам веднага. Не се тревожи.

— Наистина ли? — попита момченцето.

— Ще карам с пълна скорост.

И затвори. Всички го гледаха безмълвно.

— Трябва да тръгвам — каза той на Кейдж. — Ще се върна, но сега трябва да вървя.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Харди.

— Не, благодаря, Лен.

— За Бога, Паркър — започна Кейдж, поглеждайки часовника. — Съжалявам, че се е изплашил, но…

Маргарет Лукас му направи знак да мълчи:

— Гробокопача няма как да разбере за участието ти в разследването. Въпреки това ще изпратя двама агенти пред дома ти.

Той помисли, че ще опита да го убеди да остане, но тя добави тихо:

— Тръгвай. Остани колкото е нужно.

Паркър я погледна в очите. Зачуди се дали не е успял да разгадае лабиринта специален агент Лукас.

Или пак бе попаднал на грешна следа?

Той понечи да ѝ благодари, но си даде сметка, че думите биха развалили магията. Кимна и забърза към вратата.

Когато излизаше, само гласът на Гелър нарушаваше тишината.

— Хайде, хайде — молеше той компютъра, като отчаян комарджия, насърчаващ губещия кон, на който е заложил.

19.20

Точка по точка.

Снимките постепенно заизлизаха на монитора на Гелър. Все още неясни.

Маргарет Лукас крачеше напред-назад. Мислеше си за анаграмите, за пепелта. За Паркър Кинкейд.

Когато се прибере вкъщи, как ще успокои сина си? Ще го прегърне ли? Приказка ли ще му прочете? Дали беше от тези бащи, които обсъждат проблемите с децата си? Или щеше да опита да го разсее, да го накара да не мисли за това? Дали щеше да му подари нещо, за да „подкупи“ тревогата му?