Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Е, това е.

— Какво?

— Все едно слушам нея. Да не сте близнаци…

— Кейдж, стига!

— Виж, единственото занимание на Маргарет е да гони престъпници. Разбира се, че е ужасно амбициозна, но това е добро качество при нея. Тя е вторият най-способен следовател, когото познавам. — Паркър се направи, че не забелязва многозначителния поглед, с който бяха изречени тези думи. Кейдж се замисли за миг, после продължи: — Знаеш ли какво е хубавото на Лукас? Че се грижи сама за себе си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Сега ще ти обясня. Преди два месеца влязоха с взлом в дома ѝ.

— Къде живее?

— В Джорджтаун.

— Там се случват такива неща…

Колкото и да харесваше Вашингтон, Паркър никога не би живял там, заради децата.

— Прибира се вкъщи — продължи Кейдж — и заварва вратата разбита. Кучето ѝ тича из двора и…

— Куче ли има? Какво?

— Де да знам? Не разбирам от кучета. Голямо и черно. Чакай да свърша. Та уверява се тя, че кучето е добре и вместо да се обади в полицията, отива при джипа си, слага си бронирана жилетка, взима си автомата МР 5 и сама проверява къщата.

Паркър се засмя. Абсурдно бе да си представи която и да било друга стройна блондинка да се промъква из някоя къща с автомат с лазерен мерник в ръце. За Лукас обаче това му се струваше съвсем нормално.

— Още не схващам какво искаш да ми кажеш, Кейдж.

— Нищо не искам да ти кажа. Само — че Лукас няма нужда някой да се грижи за нея. При съвместния живот, нали се сещаш, мъж и жена… не смяташ ли, че така е най-добре? Никой да не се грижи за никого. Това е правило. Можеш да си го запишеш.

Паркър предположи, че агентът говори за Джоан. Кейдж ги бе виждал заедно десетки пъти. Вярно беше, че Джоан привлече Паркър, защото търсеше някой да се грижи за нея, а той бе загубил родителите си малко преди да се запознаят и беше отчаян до побъркване. Паркър си спомни речта на Лукас преди няколко часа в Грейвсенд. Може би точно това му бе направило най-голямо впечатление у нея, не толкова способностите и самостоятелността ѝ.

Продължиха известно време в мълчание.

— МР 5, а? — попита накрая Паркър; представи си тежкия автомат на „Хеклер и Кох“.

— Да. Твърдеше, че най-много се тревожела да не би, ако се наложи да стреля по престъпник, да повреди някой от гоблените си. Тя и шие много добре. А какви бродерии прави, няма да повярваш.

— Казвал си ми го вече. А престъпника, залови ли го?

— Не. Бил избягал вече.

Паркър си спомни как се беше разгневила в Грейвсенд.

— Защо мислиш, че ми се нахвърли така? — попита.

След кратко замисляне агентът отговори:

— Може би ти завижда.

— Да ми завижда ли? Какво имаш предвид?

Кейдж обаче не пожела да отговори:

— Не ми е работа да говоря такива неща. Просто го имай предвид и не ѝ се връзвай.

— Не виждам логиката, Кейдж. Как така ще ми завижда?

— Приеми го като една от твоите главоблъсканици. Трябва или сам да се досетиш, или тя да ти каже отговора. Това е нейна работа. Аз няма да ти подсказвам повече.

— Какво ме интересува Маргарет Лукас?

Кейдж обаче не отговори; завъртя рязко волана, за да избегне поредната яма.

Евънс бе приключил разговора и си наля ново кафе от термоса. Досега бе изпил поне литър. Този път Паркър прие поканата му и отпи няколко глътки от горчивата течност.

— Как е семейството? — попита той.

Психологът се усмихна накриво:

— Дължа много игри на децата.

— Колко имате?

— Две.

— И аз. На колко са години?

— В пубертета са. Големи разбойници. — Лекарят явно не искаше да дава повече подробности. — А вашите?

— На осем и на десет.

— А, имате още няколко спокойни години.

— Най-добре е с внуците — намеси се Кейдж. — Мен слушайте. Играеш с тях, оставяш ги да се мърлят, да се мажат със сладолед, глезиш ги, а после ги изпращаш на родителите им. Сядаш пред телевизора и си пиеш бирата. Нещо да кажете?

Продължиха известно време в мълчание, накрая Евънс попита:

— Каква е тази случка със сина ви?

— Чували ли сте за Лодкаря?

Кейдж погледна тревожно Паркър, после отново насочи вниманието си към пътя.

— Помня, че го писаха по вестниците — отвърна Евънс. — Не знам обаче подробности.

Паркър се изненада: убиецът бе тема номер на медиите в продължение на месеци. Вероятно лекарят живееше отскоро в града.

— Сериен убиец, който действаше в Северна Вирджиния и Южен Мериленд. Преди четири години. Отвличаше жени, изнасилваше ги, убиваше ги и оставяше труповете на някоя лодка или сал. Два пъти в река Потомак. В Шенандоа. В езерото Бърк във Феърфакс. Уликите сочеха един мъж от Арлингтън, но нямахме достатъчно доказателства, за да го арестуваме. Най-накрая успях да го свържа с едно от убийствата по една бележка. Специалните служби го арестуваха. Осъдиха го, но успя да избяга от затвора. Тогава тъкмо водехме борбата за попечителство над децата с бившата ми съпруга. Съдът ме беше определил за временен настойник. Живеехме с децата и една прислужница във Фолс Чърч. Една нощ, около дванайсет, Роби се разпищя. Втурнах се в стаята му. Лодкаря се опитваше да разбие прозореца.