Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— А пък ако завали и сняг, провалът ни ще е пълен — добави агентът.

Разчистването на снега не беше сред приоритетите на градската управа и една снежна буря щеше много да затрудни отряда на Джери Бейкър, ако открият скривалището на Гробокопача или следващата му цел.

Евънс говореше по клетъчния си телефон, очевидно с някого от семейството си. Гласът му звучеше напевно, сякаш успокоява дете, но по откъслечните фрази, които долавяше Паркър, изглеждаше, че разговаря с жена си. Стори му се странно един психолог да разговаря така с друг възрастен човек. Но кой бе Паркър, та да говори за взаимоотношения? Когато Джоан се напиеше или изпаднеше в истерия, той често бе опитвал да я успокои, сякаш е десетгодишно момиченце.

Кейдж извади своя мобилен телефон и се обади в болницата, за да провери за състоянието на Гелър.

Затвори и съобщи на Паркър:

— Късметлия е. Леко обгазяване и изкълчен пръст на крака при скока през прозореца. Нищо сериозно. Ще го задържат за през нощта, но това е само за всеки случай.

— Трябва да получи награда — предложи Паркър.

— О, това е сигурно. Не се тревожи.

Паркър също кашляше леко. Още му беше лошо и усещаше острия вкус на дима в устата си.

Минаха още няколко пресечки. Ненадейно Кейдж изпусна ни в клин, ни в ръкав:

— Е?

— Е? — повтори Паркър. — Какво „Е“?

— Ами, още ли се забавляваме като в доброто старо време? — поясни агентът и шляпна по волана.

Паркър се направи, че не го е чул; набута едно парченце обгоряла хартия отново между стъклата.

Кейдж изпревари една по-бавна кола. След известно време настоя:

— Как е интимният ти живот? Има ли някоя?

— Точно сега не.

Всъщност от последната му по-дълготрайна връзка с жена бяха изминали девет месеца. Лин му липсваше. Беше с десет години по-млада от него, красива, стегната. Много хубави мигове бяха прекарали заедно — тичане, вечери, екскурзии до Мидълбърг. Липсваше му жизнеността ѝ, чувството ѝ за хумор (когато за пръв път я покани вкъщи, тя погледна подписа на Франклин Делано Рузвелт и съвсем сериозно заяви: „О, чувала съм за него. Той е основал веригата антикварни магазини «Франклин Майнт». Имам цялата му колекция порцеланови напръстници“). Майчиното ѝ чувство обаче не се беше развило дори на трийсетгодишна възраст. Тя обичаше да ходи с децата на театър или кино, но Паркър виждаше, че грижите за хухалите (и за него) скоро ще се превърнат в бреме за нея. За любовта, както и за безгрижния живот, си има време, така смяташе Паркър. Накрая стигнаха до споразумение, че след няколко години, когато тя бъде готова да гледа деца, могат отново да започнат по-сериозна връзка. И двамата съзнаваха, че раздялата е за добро.

— Аха — отбеляза Кейдж. — Значи просто си седиш вкъщи.

— Да, и си крия главата в пясъка като Ози.

— Като кого?

— Това е герой от една детска книжка.

— Нямаш ли чувството, че животът продължава да тече, а ти го изпускаш?

— Не, Кейдж, нямам такова чувство. Имам чувството, че децата ми растат и аз не го изпускам.

— Това е важно. Да, да. Сигурно е важно.

— Много е важно.

Евънс още говореше по телефона. Казваше на жена си, че я обича. Паркър насочи вниманието си към друго, за да не го слуша. Думите на психолога го потискаха.

Кейдж най-сетне изплю камъчето:

— Какво мислиш за Лукас?

— А ти какво мислиш? Способна е. Ще успее. Може да стигне върха. Ако преди това не се пръсне.

— Да се пръсне ли?

— Да, като електрическа крушка.

— Добра шега — засмя се Кейдж. — Не за това обаче те питах. Какво мислиш за нея като жена?

Паркър се закашля. Потрепери при спомена за куршумите и пламъците.

— Опитваш да ни събереш, а, стари своднико?

— Разбира се, че не. Просто ми се иска да не е толкова самотна. Ти си забавен човек. Можете да поизлезете.

— Кейдж…

— Не е омъжена. Няма гаджета. И, не знам дали си забелязал, доста е хубавичка. Не мислиш ли?

„Разбира се, че така мисля. За полицайка…“

Разбира се, че Лукас привличаше Паркър — и то не само с външния си вид. Още помнеше погледа ѝ, когато наблюдаваше как Роби се качва по стълбите. Пътят към сърцето на мъжа минава през децата му.

Той обаче отговори:

— Чакай само да свърши този случай, няма изобщо да се сети за мен.

— Така ли мислиш? — попита саркастично агентът.

— Нали я чу? Как само ме наруга заради пистолета…

— По дяволите, просто не иска да те върне на децата ти в дървено пардесю.

— Не, не е само това причината. Аз заплашвам да ѝ отнема водещата роля в разследването, а това не ѝ харесва. Само че трябва да знае едно — ще продължавам да ѝ се меся, стига да сметна за необходимо.