Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Това беше бележникът. В последния момент Тоби Гелър бе зарязал дискетите си, за да спаси тефтерчето.

Сега обаче гореше, записките на престъпника се превръщаха в пепел. Паркър свали якето си и покри с него бележника.

— Внимавай! — изкрещя някой.

Паркър вдигна поглед точно в момента, в който голямо парче горящо дърво се стовари на около метър от него. Вдигна се облак оранжеви искри. Паркър не им обърна внимание, бавно вдигна якето си и загледа обгорения бележник.

Зад тях през стената избиха пламъци. Цялата сграда сякаш потъваше.

— Да се омитаме — извика лекарят.

Махна на колегата си и той дотича с носилка. Вдигнаха Гелър и го отнесоха бързо, заобикаляйки пламтящите отломки.

— Отдръпнете се! — извика един мъж с черно пожарникарско яке. — Стената всеки момент ще падне!

— След минутка — отговори Паркър. Погледна Лукас: — Отдръпни се!

— Не можеш да останеш тук, Паркър.

— Не мога да го местя!

Ако опита да мести бележника, обгорените страници щяха да се разпаднат и така шансовете им да възстановят текста от записките ставаха нищожни. Той си помисли за куфарчето си, което бе изгоряло в къщата. Там имаше парилен, с чиято помощ можеше да втвърди овъглената хартия и да я запази. Сега му оставаше само да се опита да вдигне внимателно превърнатите в пепел, но все още запазили формата си листове и да се надява да възстанови текста в лабораторията. Един улук падна от покрива и се заби в земята на сантиметри от него.

— Веднага изчезвайте! — изкрещя пожарникарят.

— Паркър! — подкани го Лукас. — Хайде!

Отдалечи се на няколко метра, после спря и го загледа.

На Паркър изведнъж му хрумна нещо. Изтича до къщата, счупи с ритник един от прозорците на мазето. Вдигна четири големи парчета стъкло. Върна се при бележника и коленичи. Внимателно постави двата горни листа (единствените, върху които имаше писано) между стъклата. Така специалистите по анализ на документи към Бюрото бяха съхранявали писмените свидетелства преди изобретяването на найлоновите калъфи.

Около него се сипеха горящи отломки. Един пожарникар насочи маркуч към пламъците.

— Спрете! — изкрещя той.

Никой не му обърна внимание.

— Паркър! — изкрещя Лукас. — Идвай веднага! Стената ще се срути!

Наоколо се посипаха още отломки. Той обаче остана неподвижен, на колене, внимателно притискайки овъглените листове между стъклата.

После, сред дъжд от греди, тухли и ламарини, той се изправи бавно, придържайки внимателно стъклата пред себе си, и се отдалечи от пожара с изпънато тяло и равномерни крачки като сервитьор, който разнася поднос със скъпи вина на официален прием.

Още една снимка.

Щрак.

Хенри Чизман стоеше в страничната уличка срещу горящата сграда. Високо в небето като празнични фойерверки се издигаха искри и сигурно се виждаха от километри.

Много беше важно. Много беше важно да се запечата събитието.

Самата трагедия е толкова кратка, толкова бързо свършва! Кръвта обаче не. Скръбта остава завинаги.

Той направи още една снимка с дигиталния си фотоапарат.

Един полицай, прострян на земята. Може би мъртъв, може би ранен.

Може би се преструва на умрял — когато Гробокопача се появи, хората правят какво ли не, за да спасят живота си.

Още една снимка: стената на къщата се срива сред грандиозна експлозия от красиви искри.

Още една снимка: полицай, по чието лице се стичат три струйки кръв.

Още една снимка: пламъците се отразяват в пожарните коли.

Щрак, щрак, щрак… Колкото и снимки да направи, нямаше да са достатъчно. Решен беше да запечата всяка секунда от събитието, всяка частичка от скръбта.

Погледна встрани и забеляза неколцина агенти да говорят с някакъв минувач.

Защо си правят труда?, запита се. Гробокопача се появи и изчезна.

Той също трябваше да тръгва. В никакъв случай не можеше да рискува да го забележат тук. Понечи да прибере фотоапарата, но преди това отново погледна горящата сграда и забеляза нещо интересно.

„Да, да. Искам да го снимам. Трябва да го снимам.“

Вдигна фотоапарата, насочи го към сградата и снима.

Последна снимка: мъжът, който се представяше като Джеферсън, въпреки че това не беше истинското му име, човекът, който толкова се бе задълбал в случая, остави нещо върху капака на една кола, наведе се и внимателно го заразглежда. Какво беше това? Книга? Списание? Не, блестеше като стъкло. На снимката се виждаше само как мъжът е загърнал парчето стъкло с коженото си яке като грижовен баща детето си, за да го предпази от мразовития вечерен въздух.