Джефри Дивър - Сълзата на дявола

За голямо разочарование на Паркър обаче никъде не се виждаха нито бележки, нито писма, нито дори късче хартия.

— Тук има дрехи — извика един агент от спалнята.

— Проверете етикетите — нареди Лукас.

— Няма — долетя след малко отговорът.

— Мамка му!

Паркър погледна към прозореца на всекидневната и се замисли върху менюто на престъпника. На полуотворения прозорец се изстудяваха четири-пет големи бутилки ябълков сок „Мотс“ и няколко ябълки и портокали в очукана чугунена тенджера.

Кейдж ги посочи:

— Може би този мръсник е имал запек. Дано да го е боляло повечко.

Паркър се засмя.

Лукас извика Тоби Гелър да провери компютъра.

Той седна пред него и прокара пръсти през къдравата си коса. Внимателно огледа апарата. Вдигна поглед:

— Ама че смрад. Не можа ли да ни се падне някой по-чистоплътен престъпник? Какво е това?

Паркър също надуши миризмата. Сладникава, на някакво химическо вещество. Изгоряла боя върху радиатора например.

Младият агент хвана кабела на компютъра и го уви около лявата си ръка.

— Може да има форматираща бомба — обясни. — Ако не го стартираш както трябва, изтрива целия харддиск. Трябва бързо да се изключи и да опиташ да излъжеш програмата. Добре, да видим…

Натисна копчето.

Компютърът забръмча тихо. Гелър понечи да издърпа щепсела от контакта, но после се усмихна:

— Дотук — добре! — Пусна кабела. — Сега обаче ни трябва парола.

— Това няма ли да отнеме цяла вечност? — измърмори недоволно Лукас.

— Не. Ще ни отнеме… — Гелър свали задния капак на компютъра и извади нещо. На екрана се появи съобщение: „Зареждане на Windows 95“. — … ето толкова.

— Това ли беше всичко?

— Ъхъ.

Гелър отвори куфарчето си и извади тъмносиньо зип-устройство. Свърза го с компютъра и инсталира драйвера му. Извади и шест зип-дискети:

— Ще прехвърля харддиска на тези дискети.

Мобилният телефон на Лукас иззвъня. Тя послуша известно време. После каза: „Благодаря“, и затвори. Не изглеждаше доволна.

— Телефонната компания — обяви. — Използвал е телефона само за Интернет. Не е говорил с никого.

„По дяволите. Този човек бил голям хитрец“ — помисли си Паркър.

— Открих нещо в спалнята — извика някой.

Един агент с гумени ръкавици влезе в стаята. Носеше жълт бележник с някакви записки. Сърцето на Паркър подскочи.

Отвори куфарчето си и също си сложи гумени ръкавици. Взе бележника и го постави на бюрото при Гелър. Насочи настолната лампа към тефтерчето. Разгледа първата страница с лупата си и веднага забеляза, че писаното е от изнудвача. Беше гледал толкова дълго писмото до кмета, че познаваше почерка му колкото собствения си или колкото почерците на хухалите.

Сълзата на дявола…

Паркър разгледа внимателно листа. Имаше главно драсканици. Като специалист по изучаване на почерка Паркър Кинкейд вярваше в съществуването на връзка между това, което става в главите ни, и неволните движения на ръката ни. Характерът не личи по начина на изписване на буквите (графоанализа, по който толкова си падаше Лукас), а от това, което драскаме или рисуваме, без да мислим. Начинът, по който си водим бележки; онези дребни картинки, които рисуваме в полето, когато съзнанието ни блуждае някъде.

Паркър бе видял хиляди такива рисунки по документите, които изследваше — ножове, пистолети, обесени мъже, заклани жени, демони, озъбени уста, прави линии, самолети, очи. Никога не беше виждал обаче картинки като тези на престъпника — лабиринти.

Значи наистина е бил любител на главоблъсканиците.

Паркър опита да проследи един-два. Бяха много сложни. На страницата имаше и записки, но той не сваляше очи от лабиринтите. Почувства някаква вътрешна необходимост да ги разгадае. Това му бе в кръвта, нямаше как да го преодолее.

Почувства някого зад гърба си. Беше Маргарет Лукас. Тя също надничаше в тефтерчето.

— Сложни са — отбеляза.

Паркър я погледна, усети допира на крака ѝ. Мускулите на бедрата ѝ бяха стегнати. Сигурно редовно тичаше. Представи си я някоя неделна утрин в спортен екип, потна и зачервена, да се прибира вкъщи след петкилометров крос…

Насочи вниманието си отново към лабиринта.

— Сигурно дълго си е играл, докато го направи — отбеляза тя.

— Не — отвърна той. — Лабиринтите са трудни за разгадаване, но са лесни за създаване. Първо си начертаваш пътя, по който трябва да се мине, после добавяш задънените ходове.

„Загадките винаги изглеждат лесни, когато знаеш отговора…“