Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Тоби, Тоби… — закрещя тя, задави се от дима. — Ще загине…

— Излизай — нареди Кейдж. — Веднага!

Стъпка по стъпка те се добраха до входната врата.

Паркър имаше чувството, че се задушава. Искаше му се да е глух, за да не чува виковете за помощ от горящата къща. Искаше да е сляп, за да не вижда ужаса, който причиняваше Гробокопача на тези хора, хора със семейства, с деца като неговите.

Паркър Кинкейд обаче не беше нито глух, нито сляп. Освен това бе тук, сред кошмара — с пистолет в дясната ръка, прегърнал Маргарет Лукас с лявата.

„Виж какво, Кинкейд, знам, че през последните няколко години си живял на улица «Сезам»…“

— … не се вижда… няма искри от цевта… Господи, какво е това… — крещеше Джери Бейкър; или може би някой друг.

До самата врата Кейдж се препъна. А може би някой друг.

След миг Паркър и двамата агенти се изтъркаляха по стълбите пред входа на чист въздух. Въпреки че кашляха ужасно и очите им сълзяха, Кейдж и Лукас веднага заеха позиция за стрелба, както всички агенти навън. Избърсаха очи и заоглеждаха близките покриви. Паркър приклекна зад едно дърво и последва примера им.

Си Пи Ардъл клечеше до микробуса с автомат М 16 в ръка; Лен Харди размахваше малкия си револвер. Въртеше глава наляво-надясно; по лицето му се четеше объркване и страх.

Лукас съгледа Джери Бейкър и изхриптя:

— Къде? Къде е, по дяволите?

Агентът махна към уличката пред тях и отново заговори по радиостанцията си.

Кейдж се закашля болезнено.

В продължение на две минути не чуха нито един куршум. Бейкър говореше по радиостанцията:

— Новогодишен водач две… Нападателят беше на изток от нас, изглежда, стреляше надолу под ъгъл. Добре… Къде?… Добре. Внимавайте.

Замълча и заоглежда съседните сгради. След това отново долепи радиостанцията до ухото си. Послуша известно време. Накрая заговори:

— Мъртви ли са? О, Господи… Избягал ли?

Изправи се и прибра пистолета. Приближи се до Кейдж, който бършеше уста със салфетка.

— Минал през сградата зад нас. Убил семейството, което живеело на горния етаж. Изчезнал в страничната уличка. Избягал е. Никой не е успял да го види.

Паркър погледна подвижния команден пункт, забеляза Джон Евънс на прозореца. Лекарят наблюдаваше зловещата сцена с нескрито любопитство; като дете, което гледа трупа на мъртво животно — безстрастно. Може да беше специалист по психология на насилието, но сигурно никога не бе наблюдавал това насилие на живо.

Паркър насочи вниманието си към обхванатата от пламъци постройка. Никой не можеше да оцелее в този ад.

О, Тоби…

Вой на сирени прониза нощната тишина. В двата края на улицата проблеснаха сигнални лампи, пожарните коли приближаваха. Всички улики бяха изгорели. По дяволите, беше в ръцете му! Бележникът със списъка на следващите цели. Защо, по дяволите, не го погледна десет секунди по-рано? Защо изгуби ценните мигове в зяпане на лабиринти? Паркър отново почувства, че бележникът е истинският му враг, че нарочно го е разсеял, за да даде време на Гробокопача да ги нападне.

По дяволите. Ако беше…

— Хей — изкрещя някой. — Насам! Имам нужда от помощ!

Паркър, Лукас и Кейдж се обърнаха едновременно към един агент, който тичаше по тясната уличка от едната страна на къщата.

— Тук има човек.

На земята, сред облак син пушек, лежеше някой.

Паркър предположи, че е мъртъв. Изведнъж обаче човекът вдигна глава и закрещя:

— Изгасете го! По дяволите, изгасете го!

Паркър избърса замъглените си от дим и сълзи очи.

Човекът, който лежеше на земята, бе Тоби Гелър.

— Изгасете го! — изкрещя отново той и тялото му се разтресе от кашлица.

— Тоби!

Лукас се втурна към него; Паркър я последва.

Младият агент сигурно бе успял да изскочи през прозореца на горящата стая. Тук, на улицата, е бил добра мишена за Гробокопача, но убиецът сигурно не го беше видял. Или не си бе дал труда да застрелва очевидно тежкоранен човек.

— Къде ви боли? Ранен ли сте? — викаше притичалият веднага лекар.

Гелър обаче не му обърна внимание, а продължи да крещи като луд:

— Изгасете го, изгасете огъня!

Лекарят клекна до него:

— Разбира се, синко. Ето ги пожарникарите. Ще го изгасят. Сега обаче трябва…

— Не, по дяволите.

Гелър блъсна с изненадваща сила лекаря и погледна Паркър:

— Бележника! Изгасете го!

Посочи към краката си. Това имаше предвид, не сградата.

Паркър погледна горящия предмет. Пламъците поглъщаха сложните лабиринти…