Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Щрак.

Значи — защитавай кмета.

И не говорѝ нищо лошо за федералните.

Слейд Филипс седеше в една закусвалня на Дюпон Съркъл. Тук все още имаше коли на Бърза помощ, сигналните им светлини прорязваха сивия мрак. Навсякъде бяха опънати жълти полицейски ленти.

Филипс бе показал репортерската си карта, за да мине от другата страна. Гледката в основата на ескалатора го потресе. Кървавото езеро още не беше засъхнало. Парчета кости, кичури коса. Той…

— Извинете? — прекъсна мислите му женски глас. — Вие сте Слейд Филипс от ВПЛТ, нали?

Хората винаги се обръщат към телевизионните водещи само по име. Никой не си дава труда да добави едно „господин“ отпред. Той вдигна поглед от кафето си към хубавичката млада блондинка. Искаше автограф. Той ѝ даде.

— Толкова сте, как да кажа, добър.

— Благодаря.

„И изчезвай.“

— И аз бих искала някой ден да ме показват по телевизията.

— Много добре.

„Оставѝ ме на мира.“

Тя постоя за момент и след като видя, че той няма да я покани, се отдалечи на високите си токчета с походката на антилопа.

Той отпи от кафето без кофеин. Касапницата в метрото не му излизаше от главата. Навсякъде кръв. Изронени тухли, нащърбени ламарини… Парчета месо и парчета кости.

И обувки.

Половин дузина обувки се търкаляха в кръвта пред ескалатора. Незнайно защо те бяха най-ужасната гледка.

За такова нещо повечето журналисти мечтаят цял живот.

„Нали си репортер, отивай да отразяваш събитието.“

Филипс обаче не изпитваше желание да „отразява“. Насилието го отблъскваше. Болният мозък на убиеца го плашеше. „Чакай. Аз не съм репортер — замисли се той. Искаше му се да го беше казал и на онзи мазник, Уенди Джефрис. — Аз съм шоумен. Звезда от мелодраматичните предавания. Аз съм личност.“

Прекалено много зависеше от Джефрис, за да се осмели да му каже такова нещо.

Затова сега трябваше да прави каквото са му заръчали.

Чудеше се дали кметът Кенеди знае за сделката му с Джефрис. Вероятно не. Кенеди бе принципен. Най-добрият кмет, който Вашингтон бе имал. Защото, макар и да не беше велик журналист като Питър Арнет или Том Брокау, Слейд Филипс разбираше от характери. Знаеше, че Кенеди наистина иска да оправи града, доколкото му е по силите, преди електоратът да го изрита. А това без съмнение щеше да се случи на следващите избори.

И този негов „Проект за бъдещето“… Човече, голяма смелост се иска, за да обложиш с допълнителен данък крупните компании в града. Там не си играят. Освен това Кенеди се явяваше и като велик инквизитор в скандала покрай строежа на училища. Носеха се слухове, че предложил да платят допълнителна награда на информатора на ФБР, Гари Мос, от хазната на Окръга (разход, който конгресмен Лейнър бе отказал да одобри). Носеха се и други слухове: че Кенеди бил готов да разпъне на кръст всеки, уличен в корупция, включително дългогодишни приятели.

Затова Филипс можеше да понамали напрежението около кмета. Щеше да е за общото благо.

Още една глътка от кафето без кофеин — беше убеден, че истинското ще повреди мекия му баритон.

Погледна през прозореца и забеляза човека, когото чакаше. Дребен мъж. Беше чиновник в главната щабквартира на ФБР и Филипс го използваше от една година. Той бе един от „източниците, пожелали да останат анонимни“ — източници със съмнително разбиране за достойнство. Но какво значение имаше? В телевизионната джунгла действат други морални норми.

Чиновникът влезе в закусвалнята и забеляза Филипс. Огледа се внимателно като шпионин от филм. Свали шлифера си; беше в сив костюм, който изобщо не му бе по мярка.

Чиновникът изпълняваше ролята на момче за всичко, въпреки че пред Филипс твърдеше, че е „доста гъст“ (о, Боже…) с „най-отговорните кръгове в ръководството на ФБР“.

Ама че самочувствие, помисли си Филипс.

— Здравей, Тимъти.

— Весела Нова година — отвърна новодошлият и се разположи на стола като размазана нощна пеперуда.

— Да, да — отвърна Филипс.

— Та какво хубаво сервират тази вечер? Имат ли мусака? Обожавам мусака.

— Нямаш време за ядене. Имаш време само за говорене.

— Само едно питие.

Филипс махна на една сервитьорка и поръча още едно кафе без кофеин за себе си и едно обикновено за Тимъти.

— Ама… — не скри разочарованието си Тимъти. — Аз исках бира.

Журналистът се наведе към него и прошепна:

— Онзи ненормалник. Стрелецът от метрото. Какво става с него?

— Не знаят много. Странно е. Чува се за някаква терористична група. Други говорят за крайнодясна групировка. Няколко души смятат, че всичко е само заради парите. Няма единодушно мнение.