Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Трябва ми нещо, върху което да се фокусирам.

— Да се фокусираш ли? Върху какво да се „фокусираш“?

Тимъти погледна гладно към близката маса, където някакъв човек ядеше мусака.

— Кенеди е поставен под голям натиск. Не е честно.

— И защо не, дявол да го вземе? Той е глупак.

Журналистът нямаше намерение да обсъжда компетентността на кмета. Каквото и да се говори за управлението на Джералд Д. Кенеди, за 25 бона Спейд Филипс щеше да убеди света, че той не е глупак. Затова продължи:

— Как се справя Бюрото?

— Случаят е много заплетен — отвърна Тимъти, който мечтаеше да стане агент, но съдбата го бе осъдила да се проваля във всяко начинание. — Правят всичко възможно. Откриха скривалището на престъпниците. Не си ли чул?

— Чух. Чух също, че пак се измъкнал, но преди това им устроил такова забавление, че напълнили гащите от страх.

— Никога не сме се сблъсквали с нещо подобно.

„Не сме ?“

Филипс кимна съчувствено:

— Виж, опитвам се да ви помогна. Не искам предаването да протече, както са го планирали в станцията. Затова те извиках.

Тимъти примигна с телешките си очи:

— Моля? Вече са го планирали?

— Да.

— И какво по-точно? Какво са планирали?

— Да наблегнат на провала в театър „Мейсън“.

— Какъв провал? Те го спряха. Почти няма жертви.

— Не, не, не. Проблемът е, че са могли да очистят убиеца, а са го оставили да се измъкне.

— Това не е грешка на Бюрото. Това беше так-оп при висока населеност. Имаше страшно много хора.

„Тактическа операция при висока населеност“, досети се Филипс. Предположи, че Тимъти е научил израза не в щабквартирата на ФБР, а от някой роман на Том Кланси. — Разбира се. Но като прибавим и другите слухове… Какви други слухове?

— Че Кенеди искал да плати на престъпниците и ФБР заложило някакъв капан. Само че се провалили и убиецът се ядосал и сега избивал хората само за удоволствие.

— Глупости.

— Аз не твърдя…

— Не е честно — прекъсна го Тимъти; звучеше, сякаш всеки момент ще заплаче. — Агентите ни обикалят целия град, вместо да си стоят вкъщи при семействата. Празник е. Цяла нощ изпращам факсове…

Млъкна рязко — явно усети, че е издал истинската си функция в главната щабквартира.

— Не казвам, че аз мисля така — побърза да го успокои Филипс. — Просто казвам какво са запланували да излъчат. Този мръсник избива мирни граждани. Трябва да има виновен.

— Ами…

— Има ли друг, върху когото да фокусираме вината? За да не критикуваме ФБР.

— А, за такова фокусиране ли ставало дума?

— Споменавал ли съм „фокусиране“?

— Да, преди малко… Какво ще кажеш за полицията?

— Може те да са се издънили…

Филипс се зачуди колко ще му плати Уенди Джефрис за материал, според който основната вина е на окръжната полиция (която, в крайна сметка, бе пряко подчинена на кмета Кенеди).

— Продължавай. Това предложение не ми харесва.

Тимъти се замисли. Усмихна се:

— Чакай. Имам идея.

— Добра ли е?

— Ами, бях в главния щаб и чух нещо странно.

Тимъти се намръщи, лицето му посърна.

— Я, тази мусака наистина изглежда вкусна. Искаш ли да ти поръчам? — предложи журналистът.

— Добре. И, да, мисля, че идеята е добра.

19.00

Столицата на свободния свят!

Колата на Кейдж за пореден път пропадна в дупка.

— Проклет град — изсъска той.

— Внимавай — предупреди Паркър.

Кимна към парчетата стъкло, които крепеше внимателно, като новородено, в скута си. Бе погледнал жълтите листове, но те бяха прекалено обгорели, за да разчете имената на третата и четвъртата цел. Трябваше да ги анализира в лабораторията.

Продължиха по разбития паваж, под отдавна изгорели улични лампи, които никой не си беше дал труда да подмени, покрай голи колове, върху които някога са висели пътни знаци, отдавна откраднати или съборени от вятъра.

Още дупки.

— Не мога да си обясня защо още живея тук — вдигна рамене Кейдж.

Летяха с пълна скорост по тъмните вашингтонски улици към щабквартирата. В колата освен Паркър се возеше и доктор Джон Евънс.