Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Евънс се намръщи. Внимателно изучаваше Паркър с бледите си очи.

Дори сега, след толкова години, спомените караха Паркър да настръхва. Не толкова видът на зловещото лице, което го гледаше през стъклото, колкото ужасът на детето му. Сълзите му, треперещите му ръце. Реши да не разказва на Кейдж и Евънс подробности за следващите пет минути (бяха му се сторили часове!): как избяга с децата в стаята на прислужницата, как затискаше вратата и слушаше стъпките на Лодкаря из къщата. Накрая, тъй като полицаите от шерифството на Феърфакс още ги нямаше, излезе в коридора със служебния си револвер.

Даде си сметка, че Евънс го гледа още по-внимателно отпреди. Почувства се като пациент. Лекарят забеляза изражението му и отмести поглед.

— Застреляхте ли го? — попита.

— Да.

„Револверът гърми прекалено силно!“, бе помислил, когато натискаше спусъка. Знаеше, че гърмежът ще усили допълнително ужаса на Роби и Стефи.

Колата спря пред щабквартирата, Евънс прибра термоса в раницата си и хвана Паркър за ръката. Погледна го в очите:

— Знаете ли какво ще направим?

Паркър вдигна вежди.

— Ще хванем този мръсник и ще се приберем при семействата си, където ни е мястото.

„Дано!“ — помисли си Паркър.

Екипът се събра в лабораторията за анализ на документи. Маргарет Лукас говореше по телефона, Паркър я загледа. Многозначителният ѝ поглед го накара да си спомни думите на Кейдж:

„Може би ти завижда…“

Тя сведе очи към бележника си. Почеркът ѝ привлече вниманието му. Завидна точност и икономичност. Без излишни заврънкулки.

Паркър остави стъклата върху работната маса.

Лукас затвори телефона и заговори:

— Къщата е изгоряла до основи. Криминолозите извършват оглед, но нищо не е останало. Компютърът и дискетите са безвъзвратно изгубени.

— А къщата, от която стреляше Гробокопача? — поинтересува се Кейдж.

— Празна като тексаска библиотека — отвърна мрачно тя. — Този път има гилзи, но той е бил с…

— Гумени ръкавици — завърши с въздишка Паркър.

— Да. С гумени, когато е зареждал автомата. И с кожени, когато е влизал в апартамента. Не е оставил никаква следа.

Телефонът иззвъня и Лукас се обади:

— Ало?… А, добре. — Вдигна поглед: — Сюзан Нанс се обажда. Получила е допълнителна информация от Бостън, Уайтплейнс и Филаделфия по случаите, за които говореше Чизман. Ще я включа към високоговорителя. — Натисна едно копче. — Продължавай, Сюзан.

— Открих водещите детективи по разследванията. Излиза, че няма добри улики. Никакви отпечатъци, никакви свидетели. Всички случаи са още отворени. Изпратихме им снимката на изнудвача, но никой не го разпозна. Всички обаче казаха нещо странно. Нещо общо за трите случая.

— Какво? — попита Паркър, докато внимателно почистваше стъклата с обгорените листове.

— Най-общо, че степента на насилието е необичайно висока в сравнение със стойността на откраднатото. В Бостън са взели само един часовник.

— Само един часовник? — възкликна Си Пи Ардъл. — Нямало ли е какво друго да отмъкне?

— Имало е. Излиза обаче, че само това е искал. Бил е „Ролекс“, но все пак… Струва не повече от две хиляди. В Уайтплейнс пък отмъкнал трийсет хиляди. Във Филаделфия, с убийствата в автобуса, откупът е бил само сто хиляди.

А във Вашингтон искаше двайсет милиона долара, помисли си Паркър. Престъпниците се стремяха към все по-голяма печалба.

Лукас очевидно си бе помислила същото.

— Може ли да се говори за прогресиране на насилието? — попита тя Евънс.

Психологът поклати глава:

— Не. Изглежда такова, но прогресиращите престъпници винаги се водят от нагона. Извършването на все по-тежки деяния е характерно за авторите на сексуални престъпления.

Потърка брада с опакото на кокалестата си ръка. Космите бяха къси, като че си я беше пуснал наскоро, и сигурно го сърбеше.

— Увеличават насилието, защото престъплението не ги задоволява — продължи той. — В престъпления за лична изгода обаче рядко се наблюдава прогресиране на насилието.

Паркър чувстваше, че загадката все повече се усложнява.

А може би се опростяваше.

И в двата случая не виждаше логично обяснение и това го смущаваше.

Той привърши с почистването на стъклата и насочи вниманието си към листовете между тях. Пораженията от огъня бяха по-големи, отколкото очакваше.

Все още имаше възможност да се прочетат някои от писанията на престъпника върху по-големите парчета. Това се прави, като повърхността на овъглената хартия се облъчва с инфрачервена светлина. Изгорялото мастило отразява различно от изгорялата хартия и обикновено дори върху изпепелени листове може да се прочете голяма част от написаното.