Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Паркър внимателно постави стъклата с обгорената хартия върху източника на инфрачервени лъчи „Фостър и Фриман“. Приклекна и взе една лупа (помисли си: „Този проклет Гробокопач ми унищожи петстотиндоларовата старинна «Лийц»“).

Харди погледна листа:

— Лабиринти. Рисувал е лабиринти.

Паркър не обърна внимание на тази страница, съсредоточи се върху листа, на който се споменаваше театър „Мейсън“. Предполагаше, че отдолу изнудвачът е записал следващите две цели — за осем и дванайсет часа през нощта. Точно тази страница обаче бе в по-лошо състояние.

— Добре, виждам няколко неща — промърмори той. Присви очи, взря се през лупата в друга част на листа, поклати глава:

— Мамка му…

— Какво? — полюбопитства Си Пи Ардъл.

— Целите, които Гробокопача вече е поразил, са напълно четливи. Станцията на метрото и театъра. Следващите две обаче… Не мога да ги разчета. Целта за полунощ, последната… тя е по-лесна за разчитане. Записвай, Харди.

Детективът грабна химикалка и бележник:

— Давай.

Паркър присви очи:

— Прилича на „място, което ти…“ Я да видим. „Място, което ти… показах“. Тире. После думата „черен“. Не, „черн…“ После има дупка. Не може да се възстанови.

Харди прочете:

— „Място, което ти показах“, тире, „черн…“

— Точно така. — Паркър вдигна глава. — Какво, по дяволите, е имал предвид?

Никой нямаше представа.

Кейдж погледна часовника си:

— Какво можеш да прочетеш за удара в осем часа? Трябва да се съсредоточим върху него. Остава по-малко от час.

Паркър се зае с третия ред от списъка. Взира се в него около минута. Започна да диктува:

— „… три километра на юг. Р…“ След това обаче нищо не се чете. Виждам много черти, но не и цели букви.

Взе бележника от Харди, отиде при черната дъска и преписа:

„… три километра на юг. Р…“

„… място, което ти показах — черн…“

— Какво означава това — зачуди се Кейдж. — Какво, по дяволите, е имал предвид?

Паркър нямаше представа.

Върна се на масата и се взря в стъклата, като дете, което гледа заплашително някой хулиган в училищния двор.

Обгореният лист обаче не се предаваше лесно.

— Три километра на юг от какво? — промърмори. — „Р“, Какво е това „Р“?

Въздъхна.

Вратата на лабораторията се отвори и Паркър подскочи от радост:

— Тоби!

Тоби Гелър влезе с несигурна походка. Беше се изкъпал и преоблякъл, но още миришеше на пушек и кашляше от време на време.

— Хей, момче, нямаш работа тук! — смъмри го Кейдж.

— Да не си полудял? Връщай се вкъщи! — нахвърли се върху него Лукас.

— В пустата ми ергенска квартира ли? След като съм вързал тенекия на вече бившето си гадже? Идеята не ми харесва.

Той понечи да се засмее, но вместо това се закашля. Спря и си пое дълбоко въздух.

— Как си, друже? — попита Си Пи Ардъл.

Прегърна горещо Гелър. По лицето на едрия мъж се четеше загриженост.

— Дори не си дадоха труда да определят степента на изгарянията ми — обясни Гелър. — Нищо по-сериозни от обикновено слънчево изгаряне. — Закашля се отново. — Е, освен белите дробове. Явно и аз съм дишал прекалено дълбоко като някои президенти. И така. Докъде сме стигнали?

— До бележника — отвърна тъжно Паркър. — Трудно ми е да ти го кажа, но не успяхме да прочетем много.

— Ох.

— Точно така, „ох“.

Лукас погледна работната маса. Приближи се до Паркър. Вече не миришеше на сапун, а на дим.

— Хмм — изсумтя.

— Какво?

Тя посочи късчетата овъглена хартия:

— Някое от тези парченца може да съвпадне след Р-то, не смяташ ли?

— Може.

— Това на какво ти напомня?

Паркър погледна листа:

— На пъзел.

— Точно така. Е… нали си Любителя на главоблъсканици. Не можеш ли да ги сглобиш?

Паркър отгледа стотиците парченца овъглена хартия. Щеше да отнеме часове, дори дни. Хрумна му обаче нещо:

— Тоби?

— Да?

Младият агент се закашля, докосна опърлената си вежда.

— Има ли компютърна програма за решаване на анаграми?

— Анаграми ли?

За най-голямо учудване на Паркър се обади не друг, а татуираният Си Пи Ардъл — мъжагата, за когото човек би предположил, че размърдва мозъка си само за да прецени коя бира е по-евтина.

— Ами да — сглобяваш различни думи от определени букви. Като в-о-л, л-о-в.

— О, разбира се, има такива — потвърди Гелър. — Ама, Паркър, ти нали твърдеше, че никога не би използвал компютър, за да разрешиш някоя загадка?

— Ааа, шегувах се.

Той се усмихна на Лукас. Тя го удостои с кратък поглед и отново обърна каменните си очи към останките от бележника.