Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Нямаше представа. В момента Маргарет Лукас знаеше само, че иска Кинкейд да е тук.

Е, поне една част от нея. Друга част от съзнанието ѝ искаше никога да не се връща, да си остане скрит в крайградската си крепост. Тя можеше…

„Не, не… Стига. Съсредоточѝ се.“

Лукас се обърна към самоуверения доктор Евънс. Загледа го как внимателно изучава бележката на изнудвача, как потърква късата си брада. Бледите му очи играеха тревожно и тя реши, че не би предпочела точно него за личен психолог. Той си наля още кафе от термоса. След това обяви:

— Хрумнаха ми някои неща за престъпника.

— Казвайте — подкани го тя.

— Приемете мнението ми с някои резерви — предупреди той. — За пълен профил ще са ми нужни много повече данни и поне две седмици.

— Давайте смело. Няма да ви държим отговорен за нищо.

— От видяното мога да заключа, че Гробокопача е само машина. Нека го наречем човек с „непроницаема психика“. Такива хора няма смисъл да се анализират. Все едно да правиш психологически профил на пистолет. Изнудвачът обаче, мъртвецът в моргата, е съвсем друго нещо. Нали сте чували за престъпници с подредена психика?

— Разбира се — отвърна Лукас.

— Е, този е високоорганизиран престъпник.

Лукас се втренчи в бележката. Лекарят продължи:

— Планирал е всичко до съвършенство. Времето, местата. Познавал е добре човешката психика, знаел е например, че кметът ще се съгласи да плати, въпреки че повечето властници не биха приели. Имал е по няколко резервни плана. Имам предвид клопката в скривалището му. И е открил идеалното оръжие, Гробокопача, живо човешко същество, което може са̀мо да убива. Нагърбил се е с невъзможна задача и може би е щял да я изпълни, ако не беше загинал при нещастен случай.

— В торбите с парите имаше вградени предаватели — изтъкна Лукас, — така че вероятно нямаше да успее да ни се измъкне.

— О, сигурно е имал план и за това.

Лукас си даде сметка, че психологът е прав.

— И така — продължи лекарят, — поискал е двайсет милиона. И е бил готов да избие стотици хора, за да ги получи. Не е бил прогресиращ престъпник, но е вдигал залозите, защото е знаел… Е, вярвал е , че ще се измъкне. Мислел се е за най-добрия, но наистина е бил добър. С една дума, самочувствието му е било подплатено.

— Което го прави още по-опасен — промърмори Си Пи.

— Точно така. Самочувствието не го е заслепявало. Бил е брилянтен…

— Кинкейд твърдеше, че бил високообразован — отбеляза Лукас; отново ѝ се прииска специалистът по документите да е тук, за да сподели сам идеите си. — Опитал се е да го прикрие в бележката, но Паркър разгада хода му.

Евънс се замисли за момент:

— С какво беше облечен, когато го донесоха в моргата?

Си Пи намери списъка и го прочете.

— Значи евтини дрехи — обобщи лекарят.

— Да.

— Не е облеклото, което бихме очаквали от високоинтелигентен човек, който е планирал всички подробности и който се кани да гушне двайсет милиона.

— Вярно е — призна Кейдж.

— И какво означава това? — поинтересува се Лукас.

— Тук виждам класовия признак — обясни Евънс. — Мисля, че е предпочитал да избива богати хора, с високо обществено положение. Смятал се е за по-умен от тях.

— Да, ама като стреля, улучва всички — възрази Харди, — не само богатите.

— Не, помислете. Дюпон Съркъл. Това е баровският квартал. Нищо общо няма с Югоизточния район. Ами театър „Мейсън“? Билетите за постановката сигурно са по шейсет долара. А и третото място, „Фор Сийзънс“. Въпреки че не е стрелял там, пак го избрал като цел. Познавал е мястото. Това е много луксозен хотел.

Лукас кимна. Сега ѝ стана ясно, ядосваше се, че не се е сетила по-рано. Отново се замисли за Паркър, за това, как подхожда към загадките. Непредубедено. Понякога бе трудно да се направи.

— Мисля, че е имал зъб на богатите, на елита.

— Защо? — попита Кейдж.

— Още не знам. Не мога да определя по фактите, които имаме. Мисля обаче, че наистина ги е мразил. О, преливал е от омраза. И когато опитваме да отгатнем следващата му цел, трябва да го имаме предвид.

Лукас придърпа снимката на мъртвеца и се втренчи в него.

Какво е бил замислил? Какви са били мотивите му?

Евънс я погледна и се засмя.

— Какво? — сепна се тя.

Той кимна към бележката:

— Имам чувството, че правя психологически профил на бележката. Сякаш тя е престъпникът.

Лукас си мислеше същото.

Същото бе казал и Паркър Кинкейд.

„Съсредоточѝ се…“

— Внимание, момчета — извика Гелър. — Тук излезе нещо.