Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Господин Кинкейд?

Погледна в стаята.

„Единайсет убити…“

— Търсят ви по телефона.

Паркър влезе в кухнята и взе слушалката. Очакваше да чуе Кейдж или Лукас.

Мекият баритон с приятен тембър обаче не му беше познат:

— Господин Кинкейд?

— Да? Кой е?

— Казвам се Слейд Филипс, от „ВПЛТ Нюз“. Господин Кинкейд, правим специално предаване за убийствата в навечерието на Нова година. Според източник, пожелал да остане анонимен, вие сте играли ключова роля в разследването и вероятно сте отговорен за изпращането на силите на ФБР по грешна следа в хотел „Риц-Карлтън“, докато убиецът е бил избрал друга мишена. Ще се включим в ефир в девет. Искаме да ви дадем възможност да споделите вашата гледна точка. Имате ли нещо да кажете?

Паркър си пое рязко въздух. Стори му се, че сърцето му спира за момент.

Това беше… Джоан щеше да разбере. Всички щяха да изберат.

— Господин Кинкейд?

— Няма какво да кажа.

Той затвори, но не уцели вилката. Телефонът падна с трясък на пода.

Гробокопача се връща в уютната си стая.

Мисли си за яхтата — където се развъртя като… щрак… като между червени и жълти листа и стреля с автомата си, и стреля, и стреля, и стреля…

Гледаше как хората падат и крещят, и бягат. Такива неща.

Не беше като в театъра. Не, не, този път улучи много. Това ще хареса на човека, който му казва какво да прави.

Гробокопача заключва вратата на стаята и първото, което прави, е да отиде при дивана и да погледне Тай. Момчето още спи. Одеялото е паднало и Гробокопача отново го завива.

Гробокопача включва телевизора и вижда кадри от „Рици лейди“. Отново вижда мъжа, когото познава… щрак… кмета. Кмета Кенеди. Той стои пред яхтата. Облечен е в хубав костюм, с хубава вратовръзка, странно е, че носи такива хубави дрехи при толкова жълти чували с трупове зад гърба му. Говори пред микрофона, но Гробокопача не чува какво казва, защото е изключил звука на телевизора, за да не събуди Тай.

Той продължава да гледа известно време, но по телевизията не показват никакви реклами. Той е разочарован и изгася апарата.

Мисли си: „Лека нощ, кмете.“

Започва да опакова нещата си, без да бърза.

Мотелите са хубави, мотелите са забавни.

Идват да ти чистят стаята всеки ден, взимат ти мръсните кърпи и ти носят чисти. Дори Памела не го правеше. Тя умееше да гледа цветя и да прави разни неща в леглото. Такива… щрак, щрак… неща.

Умът му прещраква, куршуми тракат из че… чер… черепа му.

Спомня си, по неизвестна причина, за Рут.

— О, Господи, не — бе възкликнала Рут. — Недей!

На него обаче му бяха казали да го направи — да забие дълго парче стъкло в гърлото ѝ — и той го направи. Тя се сгърчи, преди да умре. Това си спомня сега. Гърчовете на Рут.

Да се гърчи като на Коледа, дванайсети месец, двайсет и пето число, едно-две-две-пет, когато той правеше супа за Памела и ѝ даваше подаръка.

Той поглежда Тай. Ще вземе момчето… щрак… със себе си на Запад. Човекът, който му казва какво да прави, беше обещал да се обади, след като свършат във Вашингтон, и да му съобщи къде ще идат след това.

— Къде ще бъде? — бе попитал Гробокопача.

— Не знам. Може би на Запад.

— Къде е Запад?

— Калифорния. Може би Орегон.

— О.

Гробокопача няма представа къде са тези места.

Понякога обаче, късно през нощта, с пълен със супа стомах и усмихнат на смешните реклами, той си мисли за Запад и си представя какво ще прави там.

Сега, докато си събира багажа, той решава задължително да вземе момчето със себе си. На Запад… щрак.

Да, добре ще е. Хубаво ще е. Забавно.

Ще ядат супа и сос с люти чушки и ще гледат телевизия. Може да каже на момчето за рекламите.

Памела, жената на Гробокопача, с цвете в ръка и златен кръст между гърдите, обичаше да гледа реклами с него.

Нямаха обаче дете като Тай, което да гледа с тях.

— Аз? Дете от теб? Човече, да не си се… щрак… да не си се побъркал? Защо просто не се махнеш ? Защо си още тук? Взимай си шибания подарък и да те няма. Марш. Още ли…

Щрак…

— Още ли да ти повтарям? Чукам се с Уилям от години. За пръв път ли го чуваш? Целият град знае, само ти не си разбрал. Ако исках да имам бебе, щях да зачена от него .

— Какво правиш? О, Гос…

Щрак.

— … поди. Остави го.

Спомените притичват като плъхове през черепа на Гробокопача.

— Не, недей! — пищеше тя, вперила поглед в ножа. — Недей!