Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— За Бога — промълви Кейдж, — трябват ни хора.

Обади се на Арти, пазача на служебния вход, и го накара да свика спешно по вътрешната уредба всички свободни агенти в сградата за инструктаж във фоайето.

Лукас се свърза с Джери Бейкър и нареди да разположи подчинените си в северозападната част на Мол. След това изпрати съобщение на пейджъра на заместник-началника на Бюрото. Той ѝ се обади веднага. Тя поговори известно време с него, после затвори. Обърна се към останалите от екипа:

— Заместник-началникът ще дойде всеки момент. Ще го посрещна долу и ще го поставя в течение. Ще се срещнем при Мемориала.

Кейдж облече палтото си. Гелър се изправи и провери оръжието си. Пистолетът изглеждаше не на място в ръцете му, свикнали повече с компютърната мишка.

— Чакай, Тоби — спря го Лукас. — Ти се прибираш вкъщи.

— Ама аз мога…

— Това е заповед. Достатъчно работа свърши за днес.

Той опита да се противи, но накрая Лукас надделя — макар че се наложи да му обещае, че ще му се обади, ако пак им потрябва компютърен специалист.

— Ще си взема лаптопа — заяви той. Не можеше да си представи да бъде на повече на три крачки от компютър.

Лукас се обърна към Харди:

— Благодаря, детектив. Дяволски добра работа свърши.

Той се усмихна:

— Съжалявам, че оплесках нещата с кмета. Той…

Тя махна в знак, че приема извиненията. Усмихна се леко:

— Всичко е тип-топ. — После добави: — Още ли искаш да участваш в акция тази вечер?

— О, и още как.

— Добре, но стой по-назад. Кажи ми сериозно… Наистина ли можеш да стреляш?

— Разбира се. И съм доста точен… ако няма вятър.

Младият детектив облече шлифера си.

Паркър също вдигна якето си. Пистолетът тежеше в джоба му. Лукас му хвърли подозрителен поглед.

— Идвам — отвърна той на мълчаливия ѝ въпрос.

— Не е нужно, Паркър. Всичко е наред. Достатъчно направи тази вечер.

Той се усмихна:

— Само се прицелваш и стреляш, нали?

Тя се подвоуми, после повтори:

— Само се прицелваш и стреляш.

Господи, я ги виж!

Десет-двайсет агенти изскочиха от щабквартирата.

Хенри Чизман отпи за последно от бутилката „Джим Бийм“ и я хвърли на задната седалка на смърдящата на дим и уиски кола. Смачка цигарата си в препълнения пепелник.

Те се втурнаха към возилата си и колите една по една забръмчаха и потеглиха с пълна скорост.

Той не ги последва. Още не му беше дошло времето. Продължи да чака, търпелив като усойница.

След това на вратата се показа високият среброкос агент, Кейдж. Погледна назад. И, да! Ето го и него, Паркър Кинкейд.

Чизман не беше казал на агентите от ФБР всичко за себе си. Всъщност бе работил като журналист през по-голямата част от живота си и беше доста добър. Умееше да чете мислите на хората не по-зле от патрулиращо ченге. И докато те, без съмнение, изследваха движенията на ретините му и интонацията на гласа му в стаята за разпити, той провеждаше свой собствен анализ. Макар и без постиженията на съвременните технологии и доста по-интуитивни, неговите тестове бяха не по-малко точни от тестовете на Бюрото. На първо място, реши, че Джеферсън изобщо не е Джеферсън. Когато преди няколко часа агентът излезе от щабквартирата, Чизман изпрати номера на колата му на един частен детектив в Хартфорд, Кънектикът, за да научи истинското му име. След обикновено търсене в Интернет стана ясно, че този човек е бивш началник на Отдела за анализ на документи на ФБР.

Щом Бюрото използва бивш агент като консултант, сигурно бе добър. Това означаваше, че си струва да проследи него. Не бюрократа Кейдж. Не безчувствената Лукас.

Кинкейд спря, за да си закопчее коженото яке, огледа се и се качи в една кола без отличителни знаци заедно с Кейдж и един друг агент или полицай, млад мъж със сериозно лице, облечен в шлифер. Сложиха сигнална лампа на контролното табло и потеглиха с пълна скорост на югозапад — към Мол.

Чизман лесно се присламчи зад кервана от коли, които се движеха толкова бързо, че никой не му обърна внимание. Около Осемнайсета улица и булевард „Конститюшън“ обаче движението бе така натоварено и тълпата — толкова гъста, че агентите се принудиха да спрат и продължат на бегом към Мол. Чизман не изоставаше.

Кейдж и Кинкейд застанаха рамо до рамо и заоглеждаха тълпата. Кинкейд посочи западния край на паметника на загиналите във Виетнам, Кейдж кимна към източния. Разделиха се и тръгнаха всеки в избраната посока, мъжът с шлифера се затича към „Конститюшън“.