Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Той с удоволствие щеше да се прибере вкъщи, но на Клер ѝ дойде по-добра идея:

— Хайде да се напоркаме и да отидем на проклетата заря.

— Не знам, скъпа.

— Е, аз знам. Ти не си от тия, дето бързо подвиват опашка. Излез с вдигната глава.

Той се замисли и си даде сметка, че това е най-умната идея, която е чул тази вечер. Клер извади бутилка „Мое“ и двамата я пресушиха по пътя насам.

Докато си проправяха път сред тълпата около трибуната, Кенеди се здрависа с конгресмен Лейнър, който очевидно веднага позна какъв е агент Ардъл — надзирател.

Лейнър вероятно реши, че каквото и да каже, ще прозвучи като злорадство, затова наведе глава и прошепна:

— Клер, колко си красива тази вечер.

— Благодаря, Пол — отвърна тя, после кимна на мълчаливата г-жа Лейнър: — Здравей, Майнди.

— Джери, какви са последните новини за разследването? — попита конгресменът.

— Все още чакам да ме уведомят.

— Заповядайте тук, господин кмете — покани го един разпоредител; посочи един празен ред оранжеви сгъваеми столове зад другите официални гости. Хвърли поглед към едрия агент: — За вашия приятел също има място.

— Не, не — отклони поканата Кенеди. — Можем да седнем и на стълбите.

— Не, моля ви…

Кенеди обаче, поне засега, можеше да взима и сам някои решения. Махна на Лейнър и разпоредителя, постла сакото си на най-горното стъпало за Клер и седна до нея. Си Пи Ардъл разбираше какво неудобство представлява присъствието на федерален агент за кмета, затова се настани на известно разстояние встрани.

— Обичах да се разхождам тук като дете — сподели той.

Това изненада Кенеди: повечето федерални агенти идват от други райони на страната.

— Тук ли сте израснали?

— Да. И пари да ми дават, не бих се преместил в Мериленд или Вирджиния.

— Къде е домът ви, агент Ардъл? — поинтересува се Клер.

— Близо до зоологическата градина. Почти на булеварда.

Кенеди се засмя леко. Като ще е затворник, поне тъмничарят да е местен жител.

Сгрят от шампанското, Кенеди се намести по-близо до Клер и я хвана за ръката. Загледаха парка. Впериха очи в стотиците хиляди хора наоколо. Кенеди с радост забеляза, че на трибуната няма микрофон. Не искаше да слуша никакви речи. Не искаше никой да му завира микрофон в лицето — Господи, какво можеше да им каже? Искаше само да седи до съпругата си и да гледа как фойерверките се пръскат над града. Да забрави мъките от изминалия ден. В обръщението до убиеца той бе казал, че денят е последен за годината, но очевидно днес идваше краят и на много други неща: на шансовете му да помогне на града например, на живота на много от гражданите му.

И краят на кариерата му като кмет: Лейнър и другите привърженици на връщането на Окръга под юрисдикцията на Конгреса вероятно щяха да използват случая с Гробокопача, за да поискат свалянето му — може би с обвинения за възпрепятстване на разследването или нещо подобно. Като прибавим и скандала с Отдела по образованието, Кенеди щеше да изхвърчи от кабинета си след броени месеци. Уендъл Джефрис и всичките му останали сподвижници щяха да бъдат разчистени скоропостижно. Това щеше да е краят на „Проект за бъдещето“.

Краят на всичките му надежди за Окръга. Бедният му град щеше да се върне с още десет години назад. Може би следващият кмет…

Изведнъж Кенеди забеляза нещо странно. Посетителите на парка сякаш се движеха целенасочено на изток, сякаш някой ги е подкарал като стадо натам.

Той се обърна към Клер, за да сподели наблюденията си, но тя изведнъж се сепна.

— Какво е това? — попита.

— Кое?

— Изстрели — заяви тя. — Чувам изстрели.

Кенеди погледна небето да не би зарята да е започнала по-рано. Видя само тъмно, облачно небе, просечено от паметника на Вашингтон.

Тогава чуха писъците.

Изстрелите, които бе произвел Чизман, изпълниха задачата си.

Когато си даде сметка, че никой не вижда Гробокопача и че няма да успее да хване убиеца на мушка, той стреля два пъти във въздуха, за да накара хората да се разпръснат и да му осигурят видимост към престъпника.

Гърмежите изплашиха тълпата. С вой и писъци всички се разбягаха, някой блъсна Гробокопача и той се свлече на колене. След секунди районът пред паметника се изпразни.

Чизман забеляза и Кинкейд, той се хвърли на земята и измъкна малък пистолет от джоба си. Не беше видял Гробокопача — някакъв вечнозелен храст му пречеше.

Това бе добре дошло за Чизман. Искаше той да застреля убиеца.