Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Гробокопача се надигна бавно. Картечният пистолет бе изпаднал от джоба му и той се огледа наоколо. Забеляза Чизман и застина. Това бяха най-странните очи, които журналистът бе виждал някога.

Бяха по-безизразни от очите на животно. Който и да беше поръчителят на убийствата (оня, който сега лежеше в моргата), той не беше изтъкан само от злина. Сигурно имаше чувства, мисли, желания. Той можеше да стане по-добър, съвестта му, заключена дълбоко в душата му, можеше да проговори.

Но Гробокопача? Не. Тази машина не можеше да изпитва разкаяние. Тя носеше само смърт.

„Убиец с човешки разум и дяволско сърце…“

Гробокопача погледна пистолета в ръката на Чизман. После отново вдигна очи към лицето на журналиста.

Кинкейд се изправи и закрещя на Чизман:

— Хвърли оръжието, хвърли оръжието!

Чизман не му обърна внимание и насочи пистолета към Гробокопача. Заговори с треперещ глас:

— Ти…

Откъм Гробокопача обаче се чу лек гърмеж. В палтото му се появи дупка. Чизман почувства силен удар в гърдите, свлече се на колене. Стреля, но не улучи.

Гробокопача извади малък пистолет от джоба си. Насочи го към гърдите на Чизман и стреля още два пъти.

Чизман залитна назад.

Падна върху студената земя. В стената на Мемориала се отразяваха далечни светлини.

— Ти…

Опита отново да напипа пистолета си… Но къде беше той? Сигурно го бе изпуснал.

Къде, къде?…

Кинкейд се втурна да търси прикритие, огледа се объркано. Чизман видя как Гробокопача се приближава бавно към автомата си, как го вдига и изстрелва един откос към Кинкейд, който в същия момент се хвърля зад едно дърво. Гробокопача се затича приведен сред храстите към бягащата тълпа.

Чизман заопипва земята за пистолета си.

— Ти… ти… ти…

Ръката му се отпусна безжизнена…

Много малко хора…

Щрак, щрак…

Смешно…

Много малко хора има наоколо, лежат на земята, оглеждат се. Уплашени са. Гробокопача може лесно да ги застреля, но полицаите ще го забележат.

— Последния път убий колкото можеш повече — бе заръчал човекът, който му казва какво да прави.

Но колко е „колкото можеш повече“?

Един, два, три, четири, пет…

Гробокопача не мисли, че човекът, който му казва какво да прави, е имал предвид половин дузина. „Последната минута на последния час на по…“

Затова той тича след тях, прави това, което трябва да прави, преструва се на уплашен, тича, както тичат останалите — приведен. Такива неща.

Ти си… ти си… ти си най-добрият.

„Кой беше онзи човек? — чуди се той. — Не беше полицай. Защо се опитваше да ме застреля?“

Гробокопача е скрил… щрак, щрак… автомата под палтото, под палтото, което обича, защото е подарък от Памела.

Някой крещи наблизо, но явно не на него, затова той не му обръща внимание. Никой не го забелязва. Той тича по тревата, покрай дърветата и храстите, покрай широката улица — булевард „Конститюшън“. Там има автобуси и коли и хиляди, хиляди хора. Ако се добере до тях, ще успее да убие стотици.

Той вижда музеи, като онзи, в който е изложена картината на входа към ада. Музеите са забавни, мисли си той. На Тай ще му хареса в музеите. Може би, когато отидат в Калифорния, на Запад , ще посетят някой музей заедно.

Чуват се още викове. Хората бягат. Навсякъде е пълно с мъже, жени и деца. С полицаи и агенти. Носят автомати „Узи“ или „Мак 10“ или, щрак, пистолети като на Гробокопача и като на дебелия човек, който се опита да го застреля. Тези мъже и жени обаче не стрелят, защото не знаят по кого. Гробокопача се слива с тълпата.

Щрак, щрак.

Колко още трябва да пробяга, за да се добере до повече хора?

Сигурно още стотина крачки.

Той тича към тях. Така обаче се отдалечава от Тай — от колата, паркирана на Двайсет и втора улица. Това не му харесва. Той иска да привършва със стрелбата и да се връща при момчето. Когато настигне тълпата, ще се развърти като въртележка, ще гледа как хората падат като листата в горите на Кънектикът, после ще се върне при момчето.

Ще се върти, върти, върти…

Те ще падат, както бе паднала Памела с червената роза на гърдите си и с жълтото, блестящо цвете в ръка.

Ще падат, падат, падат…

Още хора с пистолети тичат по тревата.

Изведнъж, наблизо, той чува тътен, бумтене, гърмежи и тракане.

По него ли стрелят?

Не, не… Я, гледай!

Над него в небето разцъфват цветя. Цветя от дим и искри, червени и жълти. Също така сини и бели.