Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Фойерверки.

Часовникът му изпиуква.

Полунощ е.

Време е да стреля.

Гробокопача обаче още не може да стреля. Няма достатъчно хора.

Гробокопача продължава да тича към тълпата. Може да застреля неколцина , но това не е достатъчно, за да зарадва човека, който му казва какво да прави.

Бум…

Един куршум изсвистява над главата му. Сега наистина някой стреля по него.

Крещи.

Двама мъже с якета на ФБР агенти вдясно от Гробокопача са го видели. Те стоят пред дървената трибуна, украсена с червени, сини и бели панделки, каквито има и дебелото бебе Нова година.

Той се обръща към тях и стреля с автомата през палтото. Не иска да го прави — да прави още дупки на хубавото тъмно палто, което му подари Памела, — но се налага. Не може да позволи на никого да види автомата.

Мъжете се хващат за лицата и за вратовете, сякаш ги жилят пчели, и падат.

Гробокопача се обръща и продължава да тича след тълпата.

Никой не е видял как застрелва агентите.

Остават му още стотина метра и ще попадне сред много хора, ще се оглежда като всички останали, ще търси убиеца, ще търси спасение. И тогава може да стреля, да стреля, да стреля.

Да се върти като въртележка в горите на Кънектикът.

00.00

Когато първите куршуми се забиха в дъските около Джери Кенеди, той издърпа Клер от трибуната и я накара да легне на студената земя.

Сам залегна до нея откъм посоката, от която идваха куршумите.

— Добре ли си, скъпа? — изкрещя.

— Добре съм! — Гласът ѝ бе станал писклив от страх. — Какво става?

— Някой стреля. Сигурно е той! Убиецът, сигурно е тук!

Останаха свити един до друг. Миришеше на пръст, трева и разлята бира.

На платформата имаше един ранен — младият разпоредител. Един куршум го беше улучил, когато конгресмен Лейнър потърси укритие зад него. Изглежда нямаше други пострадали. Повечето куршуми изсвистяха, без да засегнат никого. Убиецът стреляше по двамата агенти пред трибуната, не по хората върху нея.

Сега Кенеди видя, че двамата агенти са мъртви.

Вдигна поглед и забеляза Си Пи Ардъл с черния пистолет в ръка да гледа празното пространство отпред. Стоеше изправен, дори не се беше навел.

— Агент Ардъл! — изкрещя Кенеди. — Ето го там! Ето го!

Агентът обаче не стреля. Кенеди се изправи на стълбите към трибуната и го дръпна за крачола:

— Ще избяга. Стреляйте!

Едрият агент държеше пистолета пред себе си, сякаш се цели.

— Ардъл!

— Ъммм.

— Какво чакате?

Си Пи Ардъл обаче продължаваше да гледа тревата.

След това бавно се завъртя. Погледна на север, после на изток, после на юг… Погледна Мемориала на загиналите, после дърветата, паметника на Вашингтон, знамето зад трибуната.

— Ъммм.

Агентът се завъртя още малко, докато завърши пълен кръг, и падна по гръб, вперил безжизнен поглед в небето. Чак сега Кенеди забеляза, че горната част на черепа му липсва.

— О, Господи!

Клер потрепери. От главата на мъртвия агент по стълбите рукна кръв, само на сантиметри от лицето ѝ.

Агентът избоботи нечленоразделно за последен път и избълва кървава пяна от устата си. Кенеди хвана ръката му. Тя потръпна леко. После замря.

Кенеди се изправи. Погледна към подиума, зад който се криеха Лейнър, помощникът му и един друг конгресмен. В парка цареше мрак — не бяха включили лампите заради фойерверките, но на светлината на фаровете на полицейските коли Кенеди много добре виждаше каква суматоха е настанала.

— Какво, по дяволите, търсиш в моя град, Гробокопачо? — изсъска той. После закрещя: — Какво търсиш тук!

— Джери, лягай — замоли го Клер.

Той обаче остана прав и продължи да оглежда околността, Опитвайки да различи тъмната фигура на убиеца.

Къде беше? Къде?

Тогава видя някакъв мъж в сенките, вървеше бързо покрай един ред вишневи дървета към „Конститюшън“.

Всеки момент щеше да се добере до тълпата в източната част на Мол.

Кенеди се изправи и измъкна пистолета от ръката на мъртвия агент.

— О, Джери, недей — проплака Клер. — Не! Извикай помощ.

— Няма време.

Тя заплака тихо.

Кенеди спря и се обърна към нея. Погали я по бузата с лявата си ръка и я целуна по челото, както правеше винаги, преди да загаси лампата и да си легне до нея. След това прескочи един млад политик и жена му, залегнали на тревата, и се втурна към булеварда.

„Ще получа удар — помисли си, — ще получа удар и ще умра…“

Въпреки това не спря да тича.

Заобикаляха го познати гледки: паметника на Вашингтон, голите вишневи дървета, кулата на Смитсъновия институт, сивите неоготически постройки на музеите, туристическите автобуси…