Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Двамата агенти слязоха от автобуса и свалиха шлемовете си.

След малко Паркър чу гласа на единия от радиостанцията на Кейдж:

— Колата — обезопасена. Престъпникът — мъртъв.

Безстрастно надгробно слово за убиец.

Докато вървяха към Мемориала на загиналите във Виетнам, Паркър разказа на Кейдж за Чизман, за началото на престрелката.

— Той стреля във въздуха за предупреждение. Ако не го беше направил, Гробокопача сигурно щеше да избие стотина души. Може би и повече.

— Какво, по дяволите, е целял?

Пред тях един полицай покриваше трупа на Хенри Чизман.

Кейдж се наведе; присви очи от болка. Един лекар бе опипал корема му и бе потвърдил съмненията му за счупено ребро. Превързаха го, после му дадоха малко тиленол. Най-неприятното в тази травма бе, че много го болеше, когато вдига рамене.

Агентът отметна жълтия найлон от трупа и започна да рови из джобовете на журналиста.

Извади от джоба на сакото бележник. Това бе истинска находка за Паркър: кожена корица, пришити на ръка страници. Листовете бяха от тънък пергамент, който по времето на Томас Джеферсън се е изработвал от животинска кожа, а сега се правеше от специална висококачествена хартия. Краищата им бяха позлатени.

Почеркът (вероятно на Чизман) бе сякаш на художник. Паркър можеше само да се възхищава.

Кейдж прелисти бележника, спря на една страница, зачете, поклати глава. Подаде бележника на Паркър:

— Я го прегледай.

Паркър се намръщи, погледна заглавието, изписано със златисто мастило: „Хроника на скръбта“.

Отвори бележника и зачете на глас:

— „В памет на жена ми, първата жертва на Месаря.“

Книгата бе разделена на глави: „Бостън“, „Уайтплейнс“. Вътре бяха залепени снимки от местопрестъпленията. Първата носеше заглавие „Хартфорд“. Паркър обърна на следващата страница и прочете: „Извадки от «Хартфорд нюз — Таймс»“. Чизман бе преписал цялата статия. Носеше дата от ноември миналата година.

— „Трима убити в Холдъп… Хартфордската полиция все още издирва човека, открил огън с пушка в редакцията на «Нюз — Таймс» в неделя, убивайки трима служители в отдела за малки обяви. За убиеца е известно само, че е среден на ръст мъж, с тъмно палто. Представител на полицията заяви, че мотивът на убиеца вероятно е бил да отвлече вниманието на силите на реда, докато негов съучастник ограбвал бронирана кола, доставяща пратка в една банка на другия край на града. Другият престъпник застрелял шофьора на камиона и помощника му. Избягал с 4000 долара.“

— Убил е трима души за четири бона — промърмори Кейдж. — Това е той, със сигурност.

Паркър вдигна поглед:

— Една от жертвите е Ани Чизман. Съпругата му.

— Значи е искал да пипне мръсника, колкото и ние.

— Чизман ни е използвал, за да се добере до Гробокопача и съучастника му. Затова толкова искаше да види трупа в моргата. И затова ме следеше. Използвал ме е за примамка. Примамка.

Отмъщение…

— Тази книга… благодарение на нея се е борил със скръбта.

Паркър се наведе и покри лицето на мъртвия журналист. Обърна се към Кейдж:

— Хайде да се обадим на Лукас. Да ѝ съобщим новините.

Маргарет Лукас седеше със заместник-началника на ФБР, хубав мъж с къса сивееща коса, в главната щабквартира, в служебното фоайе откъм булевард „Пенсилвания“. Бяха научили, че Гробокопача е в Мол и е открил огън, и Лукас изгаряше от желание да отиде лично на мястото на събитието, нали все пак тя водеше разследването. Протоколът обаче повеляваше да остане на разположение на висшето командване ва Бюрото.

Мобилният ѝ телефон иззвъня. Тя вдигна бързо, не смееше да си помисли, че може вече да са го хванали.

— Лукас на телефона.

— Маргарет — обади се Кейдж.

По интонацията му веднага разбра, че са хванали убиеца. Всеки полицай научава това звучене още в началото на кариерата си.

— Закопчан или картотекиран?

Имаше предвид „арестуван или застрелян“.

— Картотекиран — отвърна Кейдж.

Лукас бе готова да отправи благодарствена молитва.

— И, чуй това, кметът го погна пръв.

— Какво?

— Да, Кенеди. Стреля няколко пъти. Това спаси доста хора.

Тя предаде новините на заместник-началника.

— Добре ли си? — попита тя Кейдж.

— Да. Измъкнах се с едно счупено ребро. Скочих, за да си спася задника.

Стомахът ѝ обаче се сви. Имаше нещо в гласа му, някаква зловеща глухота.

„Джаки, майката на Том се обажда… Джаки, трябва да ти кажа нещо. От летището се обадиха… О, Джаки…“