Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Тъкмо гледах новините — отвърна той.

Смъкна раницата от рамото си. Изръмжа и започна да смъква ципа.

Харди погледна разсеяно мръсната раница. Продължи да говори:

— Казвам ви, решението ми да участвам в операцията беше доста прибързано. Едва не се побърках. Предполагам, че съм изпаднал в някаква истерия.

— Ъхъ — измърмори Евънс и извади термоса.

— Едва не ме гръмна — продължаваше да бърбори детективът. — Много се изплаших. Бях сигурно на десетина метра от него. Видях очите му, видях дулото на автомата му. Човече… Изведнъж се почувствах щастлив, че съм жив.

— Стават такива неща — съгласи се Евънс.

Къде, по дяволите, се бавеше този асансьор!

Харди погледна сребристия метален цилиндър, огледа коридора:

— Кажете, знаете ли къде е агент Лукас?

— Мисля, че е на долния етаж — отвърна Евънс; развинти капачката на термоса. — Трябваше да докладва на някого. Във фоайето. Вие не минахте ли оттам?

— Дойдох откъм гаража.

Лекарят отхлупи термоса:

— Знаете ли, детектив, когато разправяхте на всички за онези „Гробокопачи“ и „Уеднаквители“? Звучахте, сякаш ми нямате доверие.

Той се обърна към Харди.

Сведе очи и забеляза малкия пистолет със заглушител, насочен към него.

— Тук не става дума за доверие — отвърна детективът. Евънс изпусна термоса. По пода се разплиска кафе. Дулото на пистолета проблесна в жълто. Това бе последното, което видя.

00.30

Агентът бе твърде млад и затова работата във ФБР още му се струваше вълнуващо преживяване. Затова нямаше нищо против да поеме нощното дежурство на първия ден от новата година в Службата за сигурност на третия етаж на главната щабквартира.

Още повече, че Луиз, колежката му, облечена с тясна синя блуза и къса черна пола, явно го сваляше.

Определено го сваляше, реши той.

Е, наистина, говореше за котката си, но по движенията ѝ той съдеше, че всъщност го сваля. Пък сутиенът ѝ беше черен и прозираше през блузата… Много красноречиво.

Агентът продължи да се взира в десетте видеомонитора, за които отговаряше. Луиз, седнала отляво, гледаше други десет. Мониторите бяха свързани с повече от шейсет камери, разположени на цялата територия на щабквартирата. Образът се сменяше на всеки пет секунди.

Луиз, с черния сутиен, клатеше разсеяно глава и дърдореше за къщата на родителите си в Чизапийкбей. Вътрешното устройство за оповестяване избръмча.

Не можеше да са Сам или Ралф — агентите, които двамата с Луиз току-що бяха сменили. Те имаха магнитни карти за достъп до всички помещения и щяха направо да влязат.

Агентът натисна копчето на устройството за оповестяване:

— Да?

— Аз съм детектив Харди. От Окръжното полицейско управление.

— Кой е Харди? — обърна се агентът към Луиз.

Тя вдигна рамене и отново се втренчи в мониторите.

— Да?

— Работя с Маргарет Лукас — изпращя микрофонът.

— А, по случая в метрото?

— Да.

Митичната Маргарет Лукас. Агентът работеше в Бюрото съвсем отскоро, но дори и той знаеше, че някой ден Лукас ще стане първата жена — началник на ФБР. Той натисна копчето за отваряне на вратата и се извъртя.

— С какво мога да ви помогна?

— Май съм се загубил — отвърна Харди.

— Е, случва се — усмихна се младият агент. — Накъде сте се запътили?

— Опитвам се да намеря лабораторията за изследване на документи. Излязох да си налея кафе и се изгубих.

— Документите ли? На седмия етаж. Наляво от асансьора. Няма как да се объркате.

— Благодаря.

— Какво е това? — възкликна внезапно Луиз. — Хей, какво е това ?

Агентът я погледна, тя натисна едно копче, за да спре образа на една от камерите. Посочи монитора. На екрана се виждаше прострян по гръб мъж недалеч от тяхната зала, на същия етаж. Мониторите бяха черно-бели, но тъмната локва около главата му очевидно беше кръв.

— О, Господи — промълви тя и посегна към телефона. — Прилича на Ралф.

Отзад се чу леко изщракване. Луиз внезапно потрепери и изстена, блузата ѝ се обагри с кръв.

— О — промълви тя. — Какво…

Ново изщракване. Куршумът я улучи в тила и тя заби глава в контролното табло.

Младият агент се обърна към вратата, вдигна ръце и проплака:

— Не, не.

— Без паника — каза спокойно Харди.