Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Моля ви!

— Без паника. Имам няколко въпроса.

— Не ме убивайте. Моля ви…

— И така — продължи с делови тон Харди, — компютрите ви работят със „Секюрчек“, нали?

— Аз…

— Ще те оставя жив, ако ми отговориш на всички въпроси.

— Да. — По бузите на агента потекоха сълзи. — „Секюрчек“.

— Коя версия?

— Шест-нула.

— И ако не въвеждате паролата на определени интервали, в Държавната охранителна система се включва аларма, така ли?

— Да… Вижте, господине…

Тялото на мъртвата жена до него потрепери леко. По контролното табло течеше кръв.

— О, Господи…

— Започнали сте смяната в полунощ, нали? — продължи бавно Харди.

— Моля ви, аз…

— В полунощ ли? — повтори детективът като учител, който изпитва бавноразвиващ се ученик.

Агентът кимна.

— Кога трябва да се въведе първата парола?

Младият агент вече плачеше със сълзи:

— В дванайсет и двайсет и една.

— А след това?

— В един и седем.

Харди погледна часовника на стената. Кимна.

— В празнични дни въвеждаме паролите по-нарядко — продължи уплашено младият агент, — затова след втората парола…

— Това ми беше достатъчно — увери го Харди, застреля го с два куршума в главата и натисна копчето за отваряне на вратата.

Мъжът, чието истинско име бе Едуард Филдинг, а не Лен Харди, се запъти към асансьора.

До 1.07, когато щеше да се задейства автоматичната аларма, имаше още малко време.

Достатъчно време.

В сградата нямаше жива душа, но въпреки това той се движеше, както знаеше, че трябва да се движи. Спокойно, без следа от припряност. Така че, ако се сблъска някой от малкото останали живи агенти, те да проверят пропуска му и съдейки по поведението му, да решат, че няма нищо подозрително и да го оставят да върши важната си работа.

Той си пое дълбоко въздух, за да усети миризмата на лабораториите, на кабинетите, на моргата. Чувстваше странна възбуда, че се намира точно тук — в центъра на вселената на правозащитните служби. В главната щабквартира на ФБР. Спомни си как преди години Гробокопача поиска да го заведе в някакъв музей в Хартфорд. Филдинг се съгласи и безумецът стоя с часове пред една илюстрация на Доре по „Божествена комедия“ — Данте и Вергилий пред дверите на ада. Точно така се чувстваше Филдинг сега — че е предприел пътешествие из подземния свят.

Докато вървеше по коридорите, той се обръщаше мислено към членовете на екипа:

„Не, агент Лукас, не, Паркър Кинкейд, не, доктор Джон Евънс… Не, мотивът ми не е отмъщение срещу политиците, нито тероризъм, нито бунт срещу социалната несправедливост. Не е и алчността. Двайсет милиона ли? Господи, можех да поискам десет пъти по толкова.“

„Не, водеше ме само стремежът към съвършенство.“

Наистина идеята за съвършеното престъпление беше малко изтъркана. Докато се занимаваше с лингвистика обаче, докато търсеше точните думи за бележката до кмета, Филдинг научи нещо интересно. В една статия в „Американско списание по лингвистика“ някакъв филолог бе написал, че макар сериозните писатели да се стремят да ги избягват, клишетата имат определена стойност, защото отразяват фундаментални истини с разбираеми изразни средства.

Съвършеното престъпление. Веруюто на Филдинг.

Съвършенство… То го опияняваше. Търсеше съвършенството във всичко — в начина, по който гладеше ризата си, лъскаше обувките си, подрязваше космите в ушите си; в начина, по който планираше престъпленията; в начина, по който ги изпълняваше.

Ако Филдинг имаше талант за адвокат, той щеше да създава съвършени схеми на защита, с които да оправдава безнадеждно закъсали клиенти. Ако хранеше някаква любов към планината, той би постигнал съвършена издръжливост и би покорил Еверест.

Тези дейности обаче не го привличаха.

Привличаха го престъпленията.

Невероятно щастлива случайност, мислеше си той, да се роди без дори зачатък на съвест. Както някои хора са плешиви по рождение или някои котки — с по шест пръста. Такава му беше природата, не зависеше от условията, в които бе израснал. Родителите му го обичаха и му даваха всичко; единственият им грях бе глупостта. Баща му беше застрахователен чиновник в Хартфорд, майка му припечелваше от надомна работа. В детството му нямаше лишения, нямаше тормоз. Той просто израсна с убеждението, че законът не действа за него. Нямаше логика. Прекарвал бе часове в чудене защо човек трябва да си налага ограничения. Защо човек да не се ръководи от желанията и ума си?