Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Чизман го последва, като в същото време не преставаше да оглежда морето от хора.

Каква хубава мишена за Гробокопача!

Чизман стискаше пистолета си с дуло, насочено към земята. Никой не забелязваше оръжието му: хората бяха разсеяни и се чудеха какво става — защо всички тези полицаи и федерални агенти ги гонят от парка?

Кинкейд мина уверено между дърветата; Чизман го следваше на около шест-седем метра. Въпреки това, понеже навсякъде се мотаеха хора (десетки заставаха между него и Кинкейд), специалистът по почерците не подозираше, че го следят.

Бяха на десетина метра от черната стена, когато Чизман забеляза един мъж с тъмно палто да се показва иззад някакво дърво. Движеше се внимателно, плахо, сякаш се криеше от някого. После обаче се запъти към Мемориала, с прекалено уверена походка, с наведена глава, с очи, насочени към земята без видима причина, сякаш не иска да го забележат. Шмугна се в тълпата недалеч от Кинкейд.

Чизман се затича след него.

Изведнъж Кинкейд се обърна. Погледна Чизман, после отмести очи, после пак го погледна и се намръщи, сякаш лицето му е познато, но още не се сеща откъде. Чизман се извърна и се скри зад неколцина едри мъже с хладилна чанта. Реши, че се е изплъзнал на Кинкейд. Зае се отново с издирването, с търсенето на мъжа с тъмното палто.

Да, да, ето къде е! Мъж около четирийсетте, без никакви особени белези. Разкопча палтото си и огледа тълпата със замъглен поглед.

И тогава Чизман видя нещо да проблесва. Нещо златисто на врата на непознатия.

„Има златно кръстче…“

Агентите в бара бяха казали, че Гробокопача носи златно кръстче.

„Ето го, значи — помисли си Чизман. — Месаря, Разплакващия вдовици, Дявола…“

— Хей! — извика някой.

Чизман се обърна. Беше Кинкейд.

„Сега е моментът. Сега!“

Чизман вдигна пистолета си и го насочи към целта.

— Не! — изкрещя Кинкейд при вида на оръжието. — Не.

Чизман обаче нямаше добра видимост. Хората бяха прекалено много. Той подскочи настрани и се втурна сред тълпата, събаряйки няколко души. Отново изгуби от поглед Кинкейд.

На шест-седем метра отпред Гробокопача (без да подозира за присъствието на двамата мъже) оглеждаше тълпата като ловец — голямо ято диви гъски.

Чизман си проправи път през група младежи.

— Какво, по дяволите, правиш, човече?

— Хей…

Чизман не им обърна внимание. Къде беше Кинкейд? Къде!

Все още нямаше пряка видимост! Прекалено много хора.

Палтото на Гробокопача се разтвори. В един от големите му вътрешни джобове се видя черен картечен пистолет.

„Никой не го забелязва! — помисли си Чизман. — Сякаш е невидим.“

Никой не подозира. Семейства, деца, въпреки че убиецът минава само на крачки от тях…

Тълпата като че ставаше по-гъста. Полицаите насочваха всички към булевард „Конститюшън“, но много от хората оставаха — за да виждат по-добре фойерверките, предположи Чизман.

Гробокопача присвиваше очи, търсеше добра позиция за стрелба. Качи се на едно възвишение.

Кинкейд се появи от тълпата.

Чизман вдигна пистолета.

23.40

Лимузината спря зад Мол, близо до трибуната за дипломати и членове на Конгреса.

Кметът Кенеди и жена му слязоха, Си Пи Ардъл ги последва.

— Нужно ли е да вървите по петите ни като куче? — попита го Клер.

— Такива са заповедите. Разбирате ли?

Клер вдигна рамене.

„Дали разбирам ли?“ — помисли си Кенеди. Разбираше, че на практика е арестуван, че не може да се появи на обществено място в собствения си град, без някой да го следи по петите.

Всяка надежда, че ще спаси кариерата си, увехна, достатъчно бе да види погледите на близкостоящите посетители. След репортажа на Слейд Филипс всички сякаш смятаха Кенеди за съучастник на Гробокопача.

Проблеснаха светкавици, запечатвайки мрачните им образи, които утре щяха да бъдат показани във вестниците с надписа „Кметът и г-жа Джери Кенеди“. Той махна за поздрав на някои от гостите на официалната трибуна и тактично отбягна разсеяните забележки от рода на „Къде се губиш?“ или „Как си, Джери?“. Всъщност никой не се интересуваше от отговорите — всички бързаха да се дистанцират от бъдещия бивш кмет.

Запитаха го: „Чухме, че нямало да идваш на зарята, Джери. Какво те води насам?“

Клер го накара да дойде.

Секретарката на Съюза на учителите афроамериканци се беше обадила да го посъветва да не идва на срещата, на която бе предвидено да държи една от ключовите речи, защото „може би така щяло да е по-добре за всички“.