Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Паркър, Кейдж и Лукас излязоха на улицата и тръгнаха в полумрака към Топографския архив, разположен на шест преки от щабквартирата.

Вашингтон е, общо взето, красив град, с много забележителни архитектурни паметници, но в мъгливите зимни вечери може да изглежда доста зловещо. Осигурената с общински средства коледна украса не допринасяше с нищо за по-яркото осветяване на мрачната улица. Небето беше покрито с облаци. Прогнозата бе за снеговалеж. На другия ден хухалите ще искат да се пързалят, помисли Паркър.

Щяха да отрежат храстите в задния двор, както бе обещал на Роби, след което да вземат шейните и един термос с горещо какао и да потеглят на запад, към планината Масанътън.

— Кое те накара да се захванеш с изследване на документи? — прекъсна мислите му Лукас.

— Томас Джеферсън.

— И как стана?

— Учех история. Исках да специализирам по периода на управлението на Джеферсън. Затова отидох във Вирджинския университет.

— Той го е основал, нали?

— Да. Прекарах няколко дни в архивите им и в библиотеката на Конгреса. Един ден отидох в Шарлотсвил, за да потърся едно писмо на Джеферсън до дъщеря му Марта. Ставаше дума за робството. Джеферсън имал роби, но не одобрявал робството. Това писмо обаче било написано непосредствено преди смъртта му. В него той защитава робството, отричайки се от всичките си предишни убеждения. Пише, че то било един от движещите механизми на икономиката и трябвало да се запази. Стори ми се странно да пише такива неща на дъщеря си. В кореспонденцията си са обсъждали главно домашни проблеми. Колкото повече го препрочитах, толкова по̀ ми се струваше, че почеркът не прилича съвсем на неговия. Купих си евтина лупа и го сравних с друго писмо, със сигурност негово.

— Фалшиво ли беше?

— Да. Занесох го на един местен специалист и той го изследва. Стана голям скандал: някой да пробута фалшификат в Джеферсъновия архив, още повече с такова съдържание. Писаха името ми във вестниците.

— Кой го е направил?

— Никой не знае. Фалшификатът беше писан през шейсетте, личеше по абсорбцията на мастилото. Служителите в архива предположиха, че е дело на някоя крайнодясна групировка по време на борбата за граждански права. Както и да е, това ме накара да избера тази професия.

Паркър разказа накратко на Лукас биографията си. Беше завършил криминология в университета „Джордж Вашингтон“ и имаше сертификат за работа от Съюза на американските криминални експерти по анализ на документи в Хюстън. Също така членуваше в Американското общество на изследователите на съмнителни документи, в Националната и в Световната асоциация на експертите по анализ на документи.

— Известно време бях на свободна практика, но чух, че Бюрото търси да назначи специалист по анализиране на документи. Отидох в Куонтико, нататък ти е известно.

— Какво те привличаше у Джеферсън?

— Бил е герой — отвърна Паркър, без да се замисля.

— В наши дни няма много такива хора — отбеляза Кейдж.

— О, хората не са много по-различни, отколкото в която и да е друга епоха. Никога не е имало много герои. Джеферсън обаче определено е бил такъв.

— Защото е бил ренесансов човек, затова ли? — попита Лукас.

— Заради характера си, предполагам. Съпругата му починала при раждане. Това почти го съсипало. Но той превъзмогнал тъгата. Крепяла го грижата за дъщерите му. Подхождал е към избора на нова рокля за Мери със същата сериозност, както към планирането на напоителната система в някой фермерски район. Със същата сериозност, с която е тълкувал Конституцията. Прочел съм почти всичките му писма. Нямало е предизвикателство, с което да не може да се справи.

Лукас спря и се загледа във витрината на един бутик. На Паркър му направи впечатление, че тя не гледа разкошната черна рокля с възхищение — изражението ѝ беше, както когато изучаваше бележката на изнудвача.

— Маргарет е истински дизайнер — вметна Кейдж. — Сама си шие дрехите. Страхотна е.

— Стига, Кейдж — смъмри го разсеяно тя.

Отмести поглед от витрината. Продължиха по Пенсилвания Авеню, Капитолия се извисяваше пред тях.

— И са ти предложили да станеш главен агент? — попита Лукас.

— Да.

Тя се изсмя скептично.

Паркър си спомни деня, когато Кейдж и тогавашния заместник-началник на Бюрото дойдоха да го питат дали е склонен да напусне Отдела по анализ на документи и да застане начело на някое регионално управление. Както бе отбелязал Кейдж по-рано през деня, докато разговаряха пред къщата му, Кинкейд го биваше не само да анализира текстове, а и да разкрива престъпници.