Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Не се оправям много добре с оръжия. Бил съм в научен отдел, не в оперативен. Пък и съм свикнал с револвер, не с пистолети. За последен път стрелях преди шест-седем години.

— Само го насочваш и натискаш спусъка — сопна се Лукас.

Паркър се зачуди от какво толкова се е ядосала изведнъж.

Не взе оръжието.

Тя въздъхна. Подаде му настойчиво пистолета.

Той реши, че няма смисъл да спорят. Взе оръжието. Огледа го бегло и го пъхна в джоба си. Лукас се обърна, без да продума, и продължиха да вървят. Кейдж го изгледа скептично, вдигна рамене и извади мобилния си телефон.

Пистолетът се стори огромно бреме на Паркър — сякаш тежеше десетки килограми, не някакви си триста-четиристотин грама. Не му създаваше никакво чувство за сигурност. Запита се защо. След малко осъзна причината. Не защото това парче метал му напомняше, че само преди миг Гробокопача може да ги е следил с намерение да ги убие. И не защото му напомняше за случката с Лодкаря преди няколко години и ужаса, който изпитваше синът му.

Не. Струваше му се, че пистолетът притежава някаква тъмна сила, като вълшебния пръстен от книгите на Толкин. Сила, която го обладава и го отдалечава все повече и повече от децата му. Сила, която може да го лиши от тях завинаги.

Гробокопача е на малката уличка.

Стои тихо и се оглежда.

Тук няма нито агенти, нито полицаи. Никой не го търси. Никой не се опитва да го застреля. Или да го хване и да го върне в Кънектикът, където харесва горите, но не и голите стаи, в които го карат да седи с часове, без да прави нищо, и където разни хора му крадат супата или сменят каналите на телевизора, за да гледат мачове, така че той не може да види рекламите за коли и кученца.

— Дебел си — беше му казала Памела. — Не си във форма. Защо не започнеш да тичаш? Купѝ си маратонки… щрак… маратонки „Найк“. Иди в магазина. Аз не мога, имам работа.

Сега на Гробокопача му се струва, че вижда Памела. Присвива очи. Не, не, това е само голата стена на близката къща.

Обещаваш ли да обичаш, почиташ… щрак… и да слушаш? Веднъж излезе да тича с Памела, един есенен ден, по покритите с червени листа и жълти листа алеи. Стараеше се да не изостава, потеше се, гърдите го боляха, както го болеше мозъкът, след като куршумът проби черепа му. Памела се отдалечи, той остана да тича сам. Накрая се прибра вкъщи.

Гробокопача е неспокоен заради провала в театъра. Тревожи се заради федералните агенти и полицаите и да не би човекът, който му казва какво да прави, да се сърди, че не е убил толкова хора, колкото трябваше.

Гробокопача чува далечен вой на сирени. Много сирени.

Тръгва по уличката. Пликът се клати в ръката му. Автоматът е вътре и отново тежи, защото го е презаредил.

Пред него в уличката нещо мърда. Той спира. Това е някакво момченце. Черно и слабо. На около десет години. Момченцето слуша; някой му говори. Някой, когото Гробокопача не може да види.

Изведнъж Гробокопача чува гласа на Памела:

— Да имам… да имам… да имам… дете от теб? Да нося… да нося… да нося… твоето дете?

След това думите му се губят, защото се чува звук от разкъсване на найлон и автоматът със заглушителя се изтърсва на паважа. Той се навежда да го вземе, хваща го и вдига очи.

Мммм.

Това не е смешно.

Момченцето и някакъв мъж с мръсни дрехи, мъжът, който говореше на момченцето, вървят по улицата. Мъжът извива ръката на момченцето. Момченцето плаче и от носа му тече кръв.

Те поглеждат Гробокопача. Момченцето, изглежда, се поуспокоява. Измъква се от хватката на мъжа и разтрива рамото си. Мъжът отново го сграбчва за ръката, оглежда автомата, усмихва се накриво на Гробокопача и казва:

— Каквото и да правиш, не ме засяга. Няма да ти досаждам.

— Пусни ме — проплаква момченцето.

— Млък!

Мъжът вдига юмрук. Момченцето навежда глава.

Гробокопача застрелва мъжа с два куршума в гърдите. Той пада назад. Момченцето подскача, уплашено от силния гърмеж. Заглушителят още лежи на земята.

Гробокопача насочва автомата към момченцето, което гледа трупа.

„Ако някой види лицето ти…“

Гробокопача поставя пръст на спусъка.

„Да имам… да имам… да имам… дете от теб?“

Думите кънтят в главата му.

Момченцето гледа трупа на мъжа, който го биеше. Гробокопача отново понечва да натисне спусъка. После сваля автомата. Момченцето се обръща и го поглежда. Прошепва:

— Ама… ти го гръмна! Човече, ей така, гръмна го!