Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Момченцето гледа Гробокопача в лицето. Стои на три метра от него.

Думите ехтят в главата му. Убий го видя лицето ти убий го убий го убий го.

И други такива неща.

— Мммм — казва Гробокопача.

Навежда се, вдига празните гилзи, после заглушителя, увива го заедно с автомата в плика с кученцата и си тръгва, оставяйки момченцето да гледа трупа до купчината боклук.

Върни се в мотела… щрак… върни се в мотела и чакай.

Ще хапне супа и ще почака. Ще си чуе съобщенията. Ще провери дали човекът, който му казва какво да прави, не се е обадил, за да го накара да спре да убива.

Малко супа ще му дойде добре.

Той правеше супа на Памела. Беше ѝ направил супа в нощта, когато… щрак. Беше Коледа. Дванайсет. Двайсет и пет. Едно-две-две-пет. В нощ като тази. Студена. С цветни лампички по улиците.

Купил съм ти златно кръстче, казваше той. Тази кутия за мен ли е?… Подарък? О, палто! Благодаря, благодаря, благодаря…

Гробокопача стои на кръстовището, чака да светне зелено. Изведнъж нещо докосва ръката му. Гробокопача започва да се тревожи. Стиска автомата в скъсания плик с кученца. Обръща се бавно.

Момченцето стои до него и стиска лявата му ръка. Гледа право пред себе си.

Светва зелено.

Гробокопача не помръдва.

— Хайде да минаваме — казва момченцето.

Гледа скъсания плик с кученцата. Гробокопача вижда зеленото човече на светофара.

Зеленото човече изглежда щастливо.

Каквото и да означава „щастлив“.

Хванати за ръце, двамата пресичат улицата.

17.15

Топографският и геоложки архив на федерален окръг Колумбия се помещава в олющена стара сграда между Седма и Улица Е, близо до една малко известна база на тайните служби и до Щаба за специални операции на Съвета за национална сигурност.

Архивът не се споменава в нито една туристическа брошура, а заблудените минувачи, които са видели надписа на входа, биват любезно отпращани от тримата въоръжени пазачи с обяснението, че сградата не е отворена за посещение и че вътре няма никаква експозиция. Все пак, благодарим за интереса. Приятен ден. И довиждане.

Кейдж, Паркър и Лукас чакаха във фоайето.

Тя свърши разговора си, изключи мобилния си телефон и се обърна към двамата мъже:

— Нищо. Просто изчезнал.

— Никой ли не го е видял?

— Двама шофьори забелязали мъж с тъмно облекло да бяга по улицата. Мислят, че е бял. Мислят, че е среден на ръст. Но никой не е сигурен. Господи!

— Как успя да ни вкараш тук, Лукас? Дори аз нямаше да мога — вметна Кейдж.

Сега Лукас вдигна многозначително рамене. Явно последният ден на старата година бе подходящо време за разплащане на стари сметки и връщане на услуги.

Задъхан, във фоайето влетя Тоби Гелър. Кимна за поздрав на колегите си. След това провериха самоличността им по отпечатъците и прибраха оръжията им в сейфа. Насочиха ги към асансьора. Влязоха в кабината. Паркър очакваше да се издигнат нагоре, но този асансьор, изглежда, се качваше само до първия етаж. Лукас натисна копчето с означение „Б7“ и кабината започна безкрайното си пътуване надолу.

Спряха на етажа на самия архив. Той съдържаше не рафтове с прашасали стари книги и карти (които Паркър, специалистът по анализ на документи, очакваше да разлисти), а просторни зали с модерни функционални бюра, телефони, микрофони и двайсет и четири инчови компютърни монитори. Дори сега, в навечерието на Нова година, пред тези екрани седяха двайсетина мъже и жени, взираха се в сложни топографски карти, тракаха по клавиатури и говореха пред микрофоните.

„Къде съм попаднал, по дяволите?“ — почуди се Паркър. Огледа се и реши, че за да получиш достъп до архива, изобщо не е нужно да търсиш някой държавен чиновник, който да ти отключи входната врата.

— Какво е това? — обърна се той към Гелър.

Младият агент погледна изпитателно Кейдж, който кимна, и чак тогава отговори:

— Това е топографска и картографска електронна картотека на района от двеста и петдесет квадратни километра около Окръга. За център се приема Белият дом. В случай на природно бедствие, терористичен удар, ядрено нападение, каквото и да се случи, тук се решава какво е най-добро за правителството, дали членовете му трябва да останат на местата си, или да се евакуират от града и ако това се наложи, по какъв път да се изтеглят. Тук се оценява кой е най-безопасният път и колко от сенаторите и конгресмените ще оцелеят. Такива неща. Много впечатляващо, а?