Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Точно тук има станция на метрото. Престъпникът е могъл да го вземе директно за Джудишъри Скуеър, където е кметството. Наблизо минава и автобус.

Лукас се замисли:

— Познавам квартала, извършвала съм арести там. Има много нови строежи. Освен това човек може да остане незабелязан там. Никой не се интересува от останалите. Много хора плащат в брой наемите си, така че това не буди подозрения. Съвършено място за скривалище.

Телефонът на едно от съседните бюра иззвъня, един млад служител го вдигна и повика Тоби Гелър. Агентът взе слушалката, младото му лице се озари от усмивка.

— Добре — каза в слушалката. — Донесете го час по-скоро. — Затвори: — Някой е снимал с камера престрелката в театъра!

— Заснели ли са Гробокопача? — попита въодушевено Кейдж.

— Още не знаят какво точно са заснели. Изглежда, качеството е лошо. Искам веднага да започна да го анализирам. Отивате ли в Грейвсенд?

Паркър погледна часовника си:

— Да.

До следващия удар оставаха два часа и половина.

Гелър се обърна към Лукас:

— С ПКП ли?

— Да. Поръчай един.

Подвижен команден пункт, спомни си Паркър. Микробус, оборудван с модерна апаратура за свръзка и следене. Беше работил няколко пъти в такива, анализирайки документи на местопрестъплението.

— Ще ги накарам да инсталират видеоанализатор и ще ви пусна записа. Къде ще бъдете?

— Там — отвърнаха едновременно Паркър и Лукас.

И посочиха един празен парцел до гробището.

— Наоколо няма много жилищни сгради — отбеляза Кейдж.

— Да, но има магазини и ресторанти — отвърна Паркър.

Лукас го погледна и кимна:

— Първо ще проверим тези заведения. Там имат най-чести контакти с жителите на квартала. Тоби, взимай Си Пи и Харди и идвайте в микробуса.

Агентът я погледна колебливо:

— Харди ли? Наистина ли се налага да идва?

Паркър се чудеше същото. Харди изглеждаше симпатичен човек и добър полицай. Това разследване обаче явно беше над възможностите му, което означаваше, че може да пострада или да навреди на някой друг.

— Ако не дойде, полицията ще ни изпрати друг — отвърна Лукас. — С него поне се разбираме. Явно няма нищо против само да седи и да гледа.

— Политически интрижки — промърмори Кейдж.

Докато Гелър си слагаше якето, Лукас добави:

— А онзи психолог? Ако още не е дошъл, изпрати някого да го докара в Грейвсенд.

— Дадено.

Гелър забърза към асансьора, където, както сам бе предрекъл, го претърсиха от глава до пети.

Лукас загледа плана на Грейвсенд:

— Толкова е голям.

— Хрумна ми нещо — обади се Паркър. Спомни си какво бе научил от бележката на изнудвача. — Предположихме, че е прекарвал много време пред компютъра, помните ли?

— Да.

— Да поискаме списък на всички в Грейвсенд, които са се абонирали за Интернет.

— Сигурно са хиляди — възрази Кейдж.

Лукас обаче отбеляза:

— Не, съмнявам се. Това е един от най-бедните квартали. Последното, за което хората ще харчат пари, са компютрите.

— Вярно е. Добре, ще поискам списъка от Комтех.

— Въпреки това ни остава прекалено много работа — промърмори Лукас.

— Имам още някоя и друга идея — успокои я Паркър и се запъти към асансьора, където намусените пазачи го претърсиха прилежно като съмнителен клиент в супермаркет.

Кенеди обикаляше бавно в кръг по тъмнозеления килим в кабинета.

Джефрис прибра телефона си, по който бе говорил допреди малко.

— Слейд има няколко идеи, но нищо няма да стане бързо.

Кенеди махна към радиото:

— Много бяха бързи, когато съобщаваха, че си клатя краката, докато някой стреля по мирните граждани. Бързи бяха, когато съобщиха, че съм спрял назначаването на нови кадри в полицията, за да си осигуря допълнителни средства за „Проект за бъдещето“, За Бога, медиите искат да ме изкарат съучастник.

Кенеди току-що се беше върнал от няколко посещения при жертвите на Гробокопача и техни роднини в три болници. Изглеждаше обаче, че никой не се интересува от действията му. Всички искаха да знаят защо не полага по-големи усилия за залавяне на убиеца.

— Защо не сте в главната квартира на ФБР? — бе попитала злобно една жена.

„Защото не са ме поканили, по дяволите!“ — помисли си Кенеди, въпреки че отговорът му бе доста по-умерен:

— Оставям специалистите да си вършат работата.

— Ама те не си я вършат. Нито пък вие.

Дясната ръка на жената бе ампутирана.

— Слейд ще измисли нещо — успокояваше го сега Джефрис.

— Прекалено малко и прекалено късно. Пък и този човек е прекалено красив. Красиви хора… Никога не им се доверявам.