Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Ама…

— Отговорете.

Слушалката изпращя. Детективът мълчеше.

Кенеди понижи глас:

— Нищо не дължиш на федералните, синко. Знаеш как гледат на теб. Използват те само за да им правиш кафето.

— Грешите, сър. Участвам в екипа наравно с останалите.

— Нима?

— В много отношения.

— Не се ли чувстваш като последна дупка на кавала? Питам те, защото аз се чувствам точно така. Ако зависеше от Лейнър… познаваш ли конгресмен Лейнър?

— Да, сър.

— Ако зависеше от него, единственото ми занимание тази вечер щеше да е да седя на трибуната в Мол и да гледам зарята… И тъй, синко, къде е проклетото скривалище?

Кенеди забеляза как Джефрис кръстосва пръсти. „Моля те… Би било идеално. Появявам се там, опитвам да убедя онзи човек да се предаде. Той или се предава, или го застрелват. И в двата случая печеля. И в двата случая аз няма вече да съм кметът, който само е гледал по Си Ен Ен как разстрелват съгражданите му.“

Кенеди чу гласове от другата страна на линията. После гласа на Харди:

— Съжалявам, господин кмете. Трябва да вървя. Не съм сам. Сигурен съм, че агент Лукас ще ви държи в течение.

— Детектив…

Връзката прекъсна.

Грейвсенд.

Колата, в която се возеха Паркър и Кейдж, мина през още няколко дупки и спря до купчина боклук и строителни отпадъци. До един противопожарен кран стоеше обгорял скелет на кола.

Слязоха. Лукас бе дошла със собствения си автомобил, червен „Форд Експлорър“, и вече ги чакаше на празния парцел. Стоеше с ръце на бедрата и се оглеждаше.

Миризмата на урина, изпражнения и пушек едва се издържаше.

След пенсионирането на бащата на Паркър двамата с майка му тръгнаха да пътешестват по света. Веднъж попаднали в някакъв бедняшки квартал в Анкара. Паркър още си спомняше писмото от майка си, която прилежно описваше всяка случка от пътешествието. Това всъщност бе последното писмо, което получи от тях, преди да загинат. Сега стоеше в рамка на едната стена на кабинета му, редом с творенията на хухалите.

„Хората тук са докарани до просяшка тояга и това, повече от расовите различия, повече от политическите интриги, повече от религиозните заблуди, превръща сърцата им в камък.“

Сега си спомни тези думи, оглеждайки мизерията наоколо.

Две чернокожи момчета, облегнати на покрита с графити стена, изгледаха мрачно новодошлите и бавно се отдалечиха. По лицата им се четеше тревога и недоверие.

Не толкова видът на мястото, колкото размерите му тревожеха Паркър. Седем-осем квадратни километра бараки и неизмазани къщи, малки фабрики, празни парцели. Как щяха да открият скривалището на престъпник в тази джунгла?

Имаше загадки, за чиито отговори Паркър никога нямаше да се досети.

„Три сокола…“

Покрай него се носеше пушек. Идваше от варелите, в които бездомници горяха боклуци, за да се топлят. Скелети на разглобени коли. Необитаема къща от другата страна на улицата.

Точно до спирката на метрото, зад висока, полуразрушена тухлена ограда в тъмното небе се издигаше коминът на крематориума. От него не излизаше дим, само въздухът над отвора му леко трептеше. Може би огънят вътре никога не загасваше. Паркър потрепери. Тази гледка му напомняше на една стара картина на…

— Ад — промърмори Лукас. — Истински ад.

Паркър я погледна.

Кейдж вдигна рамене.

Появи се нова кола. От нея слезе Джери Бейкър, с широк шлифер и бронирана жилетка. Паркър забеляза, че като истински оперативен агент носеше и ботуши. Кейдж му подаде купчина снимки на изнудвача — последния му портрет от моргата.

— Ще ги използваме при търсенето на свидетели. Само с това разполагаме.

— Не е много.

Кейдж отново сви рамене.

Появиха се още коли и микробуси без отличителни знаци, сигналните им светлини се отразяваха в изпочупените стъкла на околните сгради. Дойдоха коли на градската полиция. Бяха общо около двайсет и петима души, мъже и жени, федерални агенти и униформени полицаи. Бейкър им даде знак и всички се събраха около джипа на Лукас. После им раздаде снимките.

Лукас се обърна към Паркър:

— Искаш ли да ги инструктираш?

— Да.

— Бихте ли обърнали малко внимание на агент Джеферсън? — провикна се тя.

На Паркър му бяха нужни само няколко секунди, докато се сети, че става дума за него. Работата под прикритие също нямаше да му се опре.

— Човекът на снимката е свързан със стрелбата в метрото и в театъра — заговори той. — Предполагаме, че е имал тайна квартира някъде из Грейвсенд. Вече е мъртъв, но съучастникът му, убиецът, още е на свобода. Затова се налага час по-скоро да открием скривалището им.