Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Огледа улицата. Двамата агенти не се виждаха, сигурно бяха свърнали в някоя пряка. Кейдж също го нямаше. А Кинкейд още се взираше през витрината на магазинчето.

Кинкейд…

Той пък какво очакваше от живота? Да откаже назначение за главен агент! Лукас не го разбираше; за нея главен агент бе следващата спирка към поста на заместник-началник на ФБР. А после… Все пак, въпреки че не го разбираше, това, че е отказал работа, която не му харесва, я караше да го уважава още повече.

С какво можеше да се обяснят преградите, които си бе поставил в живота? Нямаше представа, но ги виждаше ясно — Маргарет Лукас разбираше от прегради. Той ѝ напомняше за самата нея; или по-скоро за самите тях — двете ѝ лица. За Джаки и Маргарет. Като си спомни приказката за подмененото бебе, тя се зачуди какви ли книжки чете Паркър на децата си. Доктор Сюс, разбира се — даже прякорът, с който ги наричаше, бе оттам. Вероятно за Мечо Пух. И всички комикси по филмчета на Дисни. Представяше си го в уютната къща в покрайнините — напомняща много къщата, в която бе живяла Джаки, — седнал във всекидневната до горящата камина, с книжка в ръце.

Погледът на Лукас спря върху млада двойка латиноамериканци, които вървяха по тротоара към празния парцел. Жената бе загърната с черен шал, мъжът — облечен с тънко яке с емблемата на „Тексако“ на гърдите. Бутаха количка, в която Лукас зърна мъничко бебе, толкова плътно опаковано, че се виждаше само личицето му. Тя неволно се замисли какъв плат би купила, за да ушие на детето нова пижамка.

Младото семейство отмина.

Добре, Паркър, обичаш загадките, нали?

Ето ти една. Главоблъсканицата за жената и за майката. Как може да има жена без съпруг? Как може да има майка без дете?

Трудна гатанка. Ти обаче си умен, ти си самоуверен, ти си третият сокол. Можеш да се сетиш, Паркър.

Лукас остана сама на улицата. Облегна се на една улична лампа и я обгърна с ръка — с дясната си ръка, въпреки собствената си заповед агентите да са винаги готови за стрелба. Стисна силно бездушния метален стълб, стисна го отчаяно. С мъка се сдържа да не заплаче.

Жена без съпруг, майка без дете…

Предаваш ли се, Паркър?

Аз съм отговорът на тази главоблъсканица. Защото аз съм жената, чийто съпруг лежи в хладната земя на гробището на Александрия. Защото аз съм майката, чието дете лежи до него.

Главоблъсканицата за жената и за майката…

Ето ти и друга. Може ли ледът да гори?

Когато самолет падне сред полето в една тъмна ноемврийска утрин два дни преди Деня на благодарността, шест дни преди собствения ти рожден ден, и се пръсне на милиони крехки частици от метал, пластмаса и гума. И плът.

Тогава ледът може да гори.

Така се превърнах в едно подменено дете.

О, загадките изглеждат прости, ако знаеш отговора.

Толкова прости, толкова прости…

Стига, помисли си тя и се отдръпна от стълба. Пое си дълбоко въздух. Преглътна сълзите. Стига толкова.

Едно от нещата, които специален агент Лукас не понасяше, бе разсеяността. Две правила постоянно повтаряше на новоназначените в управлението: „Задачите ви никога не са прекалено много“ и „Не се разсейвайте“.

И точно това сега си заповяда мислено: да не се разсейва.

Пое си пак дъх. Огледа се. Забеляза, че някой се движи в близкото запустяло място — хлапе с фланелка на някаква банда. Стоеше до един варел и сигурно чакаше някои от другарите си. Имаше поведение на дете — което е много по-опасно от поведението на трийсетгодишен мъж, Лукас добре го знаеше. Момчето я погледна подозрително.

След това ѝ се стори, че забелязва някакъв мъж, на една пряка от нея, в нишата пред един банкомат. Тя присви очи. Наистина ли имаше някой там? Дали някой не се криеше в мрака?

Не, нищо не помръдваше. Сигурно си е въобразила. Е, ако тук не му се привидят на човек духове, къде?

Грейвсенд…

Тя хвърли остатъка от кафето и се запъти към момчето, да види дали не знае нещо за техния мистериозен престъпник. Извади разпечатаната на принтер снимка от джоба си и чевръсто се запромъква между останките от автомобили и купищата боклук — със същата грация, с която Джаки Лукас се провираше към някоя клиентка между рафтовете с парфюми в магазина на Мейси.

Паркър се отдалечи от витрината на магазинчето очарован.

Сред канцеларските материали вътре нямаше нито листове, нито пликове като тези на писмото. Той се огледа. Затрепери по-силно. Помисли си: „Якето на Стефи ѝ е омаляло. Трябва да ѝ купя ново.“ Ами Роби? Още можеше носи онази ватенка, червената, но може би трябваше да му купи и кожено яке. Момчето харесваше неговото.